Но те не бързаха. Цилиндър след цилиндър потегляше по своя между планетен път; всяко денонощие им донасяше подкрепление. В същото време военните и морски власти, ясно разбрали вече огромната мощ на врага, работеха с бясна енергия. Всяка минута ново оръдие заставаше на позиция и до разсъмване всяка горичка, всяка редица извънградски вили по хълмистите склонове около Кингстън и Ричмънд маскираха по едно дебнещо черно дуло. А по овъглената и опустошена площ — едно на друго към двадесет квадратни мили, — сред която се намираше лагерът на марсианците на Хорселската мера, през опожарените и разрушени села сред зелени дървета, под почернелите и димящи сводове, били едва до вчера борови гори, пълзяха предани разузнавачи с хелиографи, които трябваше да предупредят артилеристите за приближаването на марсианците. Ала марсианците вече разбираха как знаем да си служим с артилерията и колко опасна е близостта на хората и никой не можеше да се доближи до някой от цилиндрите на разстояние по-малко от една миля освен с цената на живота си.
Изглежда, тези великани посветили първата половина от следобеда на ходене напред и назад и пренасяне на всичко от втория и третия цилиндър — втория на игрището за голф в Адълстън и третия в Пърфърд — в първата им яма на Хорселската мера. Над нея, високо над прострелите се надлъж и нашир изгорели храсти и разрушени сгради, един от тях останал да стърчи като часовой, а другите изоставили огромните си бойни машини и слезли в ямата. Те работили там усилено до късна нощ и високият стълб гъст зелен дим, който се издигал оттам, се виждал от хълмовете край Мероу, а както казват, дори и от Банстед и Епсъм Даунс.
Докато марсианците зад мен се готвеха така за следващото си нападение, а пред мен човечеството събираше сили за бой, аз потеглих с безкрайни усилия и мъки от пожарищата и пушеците на подпаления Уейбридж към Лондон.
Забелязах течението да влачи изоставена лодка — тя беше много малка и много далече, — свалих почти всичките си подгизнали дрехи, спуснах се да я гоня, стигнах я и с нея успях да избягам от тези съсипии. Гребла в лодката нямаше, но аз загребах, колкото можех, с обгорените си ръце надолу по реката и бавно и мудно заплувах към Холифърд и Уолтън, като се озъртах непрекъснато назад — мисля, че няма нужда да ви обяснявам защо. Пътувах по реката, понеже смятах, че във водата ще се спася най-лесно, ако великаните се върнат.
Сгорещената от падането на марсианеца вода се носеше надолу по течението заедно с мене, тъй че в протежение почти на цяла миля от парата не виждах, кажи-речи, и двата бряга. Веднъж обаче различих върволица черни фигури, бързащи през ливадите откъм Уейбридж. Холифърд като че ли беше безлюден и няколко от къщите, гледащи към реката, горяха. Странно беше да видя в горещия следобед пушеци и малки огнени езичета да се издигат от съвсем спокойното и изоставено селище направо нагоре в знойното синьо небе. Никога преди не бях виждал горящи къщи, без да има бореща се с пожара тълпа. Малко по-нататък нагоре по брега пушеха и тлееха сухи тръстики, а линията на пожара неотклонно се придвижваше напред през ливада с късно окосено сено.
Дълго време се оставих да ме влачи течението. Толкова отпаднал бях от болки и умора след преживените мъчения и толкова горещо беше на реката. После страхът отново надделя и аз се залових отново да греба. Слънцето пърлеше голия ми гръб. Най-сетне, когато Уолтънският мост се показа иззад завоя, трескавото състояние и изтощението победиха страха, аз слязох на Мидълсекския бряг и в пълна изнемога легнах във високата трева. Предполагам, че е било към четири или пет часът. След малко станах, извървях може би половин миля, без да срещна жива душа, и пак легнах в сянката на един плет. Останало ми е в ума, че си говорех на глас или бълнувах през време на това последно усилие. Бях също много жаден и горчиво съжалявах, че не съм пил повече вода. Интересно е, че ме беше яд на жена ми; не мога да си обясня защо, но безсилното ми желание да стигна в Ледърхед ужасно ме дразнеше.