Не си спомням ясно появяването на викария, вероятно съм дрямал. В съзнанието ми остана седналата му фигура с изцапана от сажди риза, с вдигнато нагоре гладко обръснато лице, загледано в слабите отблясъци, които танцуваха по небето, покрито с безкрайни редици влакнести облачета, нежно обагрени от летния залез.
Аз седнах и той стреснато се обърна при лекия шум на движението ми.
— Имате ли вода? — рязко попитах аз. Викарият поклати глава.
— От един час се молите за вода — рече той. Ние помълчахме, една-две минути, преценявайки се един другиго с поглед. Предполагам, че ме е сметнал за доста странна личност — гол, само по просмукани с вода панталони и чорапи, опарен, с черни от пушека лице и рамена. Той имаше безволево лице и вдадена навътре брадичка, косата падаше на почти лененожълти къдрици върху ниското му чело; очите му бяха доста големи, бледосини, с безизразен втренчен поглед. Той заговори отривисто, загледан не в мен, а някъде в пространството.
— Какво значи това? — попита той. — Какво значи всичко това?
Аз го погледнах, но не му отговорих. Той протегна слаба бяла ръка и заговори с почти хленчещ тон:
— Защо се допускат такива неща? С какво сме прегрешили? След като свърши утринната служба, аз се разхождах извън града, за да проясня ума си за следобеда, и изведнъж — огън, земетресение, смърт! Също като в Содом и Гомор! Целият ни труд пропадна, целият ни труд… Какво представляват тия марсианци?
— Какво представляваме ние? — отвърнах му аз, след като се поизкашлях.
Той обгърна коленете си с ръце и пак отправи поглед към мене. Около половин минута ме гледа, без да проговори.
— Разхождах се извън града, за да проясня ума си — повтори той. — И изведнъж — огън, земетресение, смърт!
Викарият отново потъна в мълчание, отпуснал брадичката си почти до колената.
След малко пак подхвана и размаха ръка:
— Целият ни труд… всичките неделни училища… Какво сме сторили… какво е сторил Уейбридж? Всичко погубено… всичко разрушено. Черквата! Едва преди три години я престроихме. Разрушена!… Затрита от лицето на земята! Защо?
Той пак помълча и отново избухна като невменяем.
— Димът от пожарището й ще се възнася во веки веков! — закрещя той.
Очите му запламтяха и той посочи с мършав пръст към Уейбридж.
По това време вече започнах да разбирам какво му има. Страхотната трагедия, засегнала и самия него (очевидно той беше беглец от Уейбридж), беше го докарала до умопобъркване.
— Далече ли сме от Сънбри? — попитах със сдържан тон.
— Какво ще правим? — заговори той. — Нима тези твари са навред? Нима Земята е била захвърлена под тяхна власт?
— Далече ли сме от Сънбри?
— Едва тая сутрин отслужих ранна литургия…
— Положението се е променило — спокойно забелязах аз. — Не бива да губите самообладание. Все още има надежда.
— Надежда!
— Да. Голяма надежда… въпреки всички тези съсипни!
Започнах да му обяснявам моето гледище за положението ни. Отначало той ме слушаше, но постепенно интересът, събудил се в очите му, отстъпи мястото си на предишното вторачено изражение и взорът му започна да блуждае.
— Това трябва да е началото на края — прекъсна ме той. — Краят! Великият и страшен ден на божия съд! Когато човеците ще призовават планините и скалите да се сринат отгоре им и да ги скрият… да ги скрият от лицето на оногова, който седи на престола!
Състоянието му вече ми беше ясно. Прекъснах заплетените си разсъждения, с Мъка се изправих на крака и застанал над него, сложих ръка на рамото му.
— Бъдете мъж! — казах аз. — Вие сте се побъркали от страх! Колко струва вярата, щом се руши пред една беда? Помислете какво са претърпели хората досега от земетресения и наводнения, войни и вулкани! Да не сте мислили, че господ ще направи изключение за Уейбридж? Той не е застрахователен агент.
Известно време викарият седя в пълно мълчание.
— Но как можем да се спасим? — неочаквано попита той. — Те са неуязвими, те са безмилостни.
— Нито едното, нито пък може би и другото — отговорих аз. — И колкото по-могъщи са те, толкова по-трезви и предпазливи трябва да бъдем ние. Един от тях беше убит там преди по-малко от три часа.
— Убит ли! — възкликна той и се озърна наоколо. — Как може да бъдат убивани пратеници божии?
— Аз видях как стана това — продължих да му разправям аз. — Ние случайно сме попаднали в самия вихър на сражението и нищо повече.
— Какво е това, дето припламва в небето? — изведнъж ме попита той.
Обясних му, че това са сигнали с хелиограф, че това е знак в небето, с който хората съобщават за усилията си да ни помогнат.