— Ние сме точно в центъра на събитията, колкото и да е тихо — казах аз. — Тези премигвания в небето говорят за наближаващата буря. Ей там, предполагам, са марсианците, а към Лондон, където се издигат тези хълмове около Ричмънд и Кингстън, под прикритието на дърветата се правят земни укрепления и слагат топове. Току-виж, че марсианците се запътят насам отново…
И още докато говорех, викарият скочи на крака и ме прекъсна с движение на ръката.
— Слушайте! — рече той.
Иззад ниските хълмове отвъд реката се донесе глух ек на два далечни оръдейни изстрела и зловещ далечен вик. После всичко стихна. Един майски бръмбар мина със зумтене през живия плет и покрай нас. Високо на запад, неясен и блед над пушеците на Уейбридж и Шепъртън и над знойното безмълвно великолепие на залеза, се открояваше сърпът на луната.
— По-добре ще е да тръгнем по тази пътека, на север — казах аз.
XIV
В Лондон
Когато марсианците паднаха в Уокинг, по-малкият ми брат беше в Лондон. Беше студент по медицина и се готвеше за предстоящ изпит; до събота сутрин той не знаел нищо за пристигането им. В събота, след дълги специални статии за Марс, за живота на планетите и така нататък, сутрешните вестници дали кратко и неясно съобщение, което било още по-изумително поради краткостта си.
Марсианците, уплашени от приближаващата се към тях тълпа, убили голям брой хора с някакво скорострелно оръдие — така гласял разказът. Съобщението завършвало с думите: „Колкото страшни и да изглеждат, марсианците не са излезли от дупката, в която са паднали, и като че ли изобщо не могат да излязат. Вероятно това се дължи на сравнително голямата сила на земното притегляне.“ Върху последната забележка уводните им статии се разпростирали в много утешителен тон.
Разбира се, на подготвителната лекция по биология, на която отишъл в този ден брат ми, всички студенти били много заинтересувани от съобщението, но по улиците нямало признаци за някакво необикновено възбуждение. Следобедните вестници раздували откъслечни дребни новини под големи заглавия. До осем часа вечерта те съобщавали само за придвижванията на войските в района на мерата и опожаряването на боровите гори между Уокинг и Уейбридж. А в осем „Сейнт Джеймсис газет“, в извънредно издание, съвсем сухо съобщил за прекъсването на телеграфните съобщения. Изказвало се предположение, че това се дължало на паднали върху линията горящи борове. Нищо не се знаело за сражението тази вечер — вечерта на моето пътуване до Ледърхед и обратно.
Брат ми не изпитвал никаква тревога за нас, понеже знаел от описанията във вестниците, че цилиндърът се намира на повече от две мили от къщата ми. Решил да прескочи тази вечер до мен, според израза му, „да види тези твари, преди да са ги убили“. Към четири часа той ми изпратил телеграма, която аз изобщо не получих, и прекарал вечерта в едно вариете.
В събота вечерта в Лондон също имало буря и брат ми отишъл до гарата Уотърлу с файтон. След като почакал на перона, от който обикновено тръгва полунощният влак, научил, че поради някаква злополука тази нощ влаковете не стигали до Уокинг. Каква е била злополуката, не успял да разбере; всъщност по това време самите железопътни власти не били наясно. Спокойствието на гарата почти не било нарушено, понеже служителите не могли да си представят да е станало нещо повече от прекъсване на движението между Байфлит и възловата гара Уокинг и изпращали местните вечерни влакове, които обикновено минаваха през Уокинг, по обиколен път през Вирджиния Уотър или Гилфърд. Те били заети с необходимите мерки за променяне маршрута на екскурзиите до Саутхамптън и Портсмът, уреждани от Неделната лига. Някакъв нощен репортьор взе брат ми за началника на движението, с когото малко си приличал, спрял го и се опитал да го интервюира. Малцина, освен железничарите, свързвали злополуката с марсианците.
Четох в друго описание на тези събития, че в неделя сутрин „целият Лондон беше наелектризиран от новината, получена от Уокинг“. Всъщност нямало нищо, което да оправдае този крайно екстравагантен израз. Достатъчно много лондончани не знаели за марсианците преди паниката в понеделник сутрин. Научилите за тях по-рано не могли веднага да схванат цялото съдържание на съставените набързо телеграми в неделните вестници. А повечето хора в Лондон не четат неделни вестници.
Освен това чувството на лична сигурност е пуснало толкова дълбоки корени в ума на лондончанина, а сензационните съобщения във вестниците са нещо тъй обикновено, че те са могли да прочетат без всякакво вълнение следното: „Към седем часа снощи марсианците излезли от цилиндъра и движейки се под броня от металически щитове, разрушили напълно гората Уокинг и околните къщи и избили цял батальон от Кардигънския полк. Подробности не са известни. Тежките картечници се оказали съвършено безсилни пред бронята им; те са извадили от строя полските ни оръдия. Хвъркатите хусари препускат към Чъртси. Марсианците, изглежда, бавно се предвижват към Чъртси или Уиндзър. Западен Съри е обхванат от голяма тревога; издигат се землени укрепления, за да спрат напредването им към Лондон.“ Така съобщавал неделният „Сън“, а един духовит и удивително отговарящ на момента фейлетон в „Рефъри“ сравнявал цялата работа със село, в което ненадейно са се разбягали зверовете на пътуваща менажерия. Никой в Лондон не знаел какво всъщност представляват бронираните марсианци и все още съществувало затвърдилото се убеждение, че тези чудовища са неподвижни: „пълзят“, „с мъка пълзят“ — такива изрази се срещали в почти всички първи съобщения. Нито една от тези телеграми не ще е била писана от очевидец на тяхното придвижване. Неделните вестници пускали извънредни издания, щом се докопвали до някакви нови сведения, а някои дори и без да имат нещо ново. В действителност те не могли да кажат на хората нищо повече до късно следобед, когато властите съобщили на агенциите по печата известните на тях новини. Те гласели, че жителите на Уолтън и Уейбридж, както и на цялата тази област, се стичали по пътищата към Лондон, и това било всичко.