По това време лично за мен бе съвършено ясно, че Нещото е дошло от планетата Марс, но ми се виждаше невероятно вътре да има някакво живо същество. Мислех си, че отвинтването може да е станало автоматично. Въпреки твърденията на Огилви аз все още вярвах че на Марс има хора. Затова дадох воля на фантазията си и се замислих за възможностите вътре да има ръкопис, за трудностите, които може да възникнат при разчитането му, дали ще намерим там монети и разни модели и тъй нататък. И все пак цилиндърът беше малко големичък, за да повярвам в собствените си измислици. Нямах търпение да го видя как ще се отвори. Към единадесет, след като се уверих, че положението си остава все същото, потънал в размишления за цилиндъра, се запътих обратно към дома си в Мейбъри.
Но скоро разбрах, че е трудно да се задълбоча в отвлечените си проучвания.
След пладне видът на мерата се промени извънредно много. Ранните издания на вечерните вестници бяха смаяли Лондон с огромните си заглавия като
Вести от Марс
Чудното съобщение от Уокинг
и така нататък. Освен това телеграмата на Огилви до Астрономическия център беше вдигнала на крак всички обсерватории в трите обединени кралства.
На пътя при пясъчните кариери стояха десетина или повече едноконни файтона от Уокингската гара, пощенска кола от Чобъм и една съвсем господарска каляска. Освен това имаше и цял куп велосипеди. Отгоре на всичко голям брой хора сигурно бяха дошли пеша от Уокинг и Чъртси, въпреки горещия ден, тъй че едно на друго се беше събрала доста голяма тълпа, в която имаше и една-две изящно облечени дами.
Слънцето прежуряше, нямаше нито едно облаче, нито един полъх на вятър, а сянка можеше да се намери само под пръснатите тук-там борове. Подпалилите се храсти бяха вече угасени, но равното поле към Отършо се чернееше, докъдето стигаше поглед, и към небето все още се издигаха струйки дим. Един предприемчив сладкар от Чобъм Роуд беше изпратил сина си с ръчна количка, натоварена със зелени ябълки и джинджифилово пиво.
Когато се доближих до ръба на ямата, видях там група от пет-шест души — Хендърсън, Огилви и един висок русокос мъж, за когото после разбрах, че е Стент, астрономът от Кралската обсерватория, с няколко работници, които копаеха с белове и кирки. Стент даваше нареждания със звънлив висок глас. Той стоеше върху цилиндъра, който очевидно беше доста поизстинал, лицето му беше червено и мокро от пот и като че ли нещо го ядосваше.
Голяма част от цилиндъра беше вече изровена, макар че долният край все още оставаше забит в земята. Щом ме видя сред тълпата зяпачи по ръба на ямата, Огилви ми викна да сляза при тях и ме попита дали бих имал нещо против да отида да потърся лорд Хилтън, собственика на съседното имение.
Растящата тълпа, каза ми той, започвала сериозно да им пречи да копаят, особено хлапетата. Те искали лордът да направи лека ограда, която да задържа хората. Каза ми, че от време на време отвътре продължавало да се дочува леко шумолене, обаче работниците не могли да отвинтят капака, понеже нямало за какво да се хванат. Цилиндърът, изглежда, бил извънредно дебел и не било изключено едва доловимите звуци да са само отгласи от силни викове.
С радост приех поръчението, понеже така щях да бъда един от привилегированите зрители вътре в бъдещата ограда. Лорд Хилтън не беше у дома си, но ми казаха, че го чакали да си дойде от Лондон с влака, който тръгва в шест от гарата Уотърлу; а тъй като часът беше към пет и четвърт, аз се върнах у дома, пих чай и се запътих пеша към гарата, за да го пресрещна.
IV
Цилиндърът се отваря
Когато се върнах на мерата, слънцето залязваше. Пръснати групи бързаха откъм Уокинг, а отделни хора се връщаха. Тълпата около ямата беше пораснала и се чернееше на лимоненожълтия фон на небето — може би към двеста души. Чуваха се повишени гласове и край дупката като че ли се водеше някаква борба. През ума ми минаваха най-чудновати догадки. Когато се приближих, чух гласа на Стент:
— Назад! Назад!
Насреща ми тичаше някакво момче.
— Мърда! — извика ми то на минаване. — Все се отвъртва и отвъртва! Не ми харесва тая работа. Отивам си у дома.
Продължих напред към тълпата. Смятам, че имаше наистина двеста или триста души и всички се бутаха и блъскаха, при което няколкото жени съвсем не бяха между най-бездейните.
— Падна човечецът в ямата! — извика един глас.
— Назад! — обадиха се неколцина други. Тълпата малко се залюля и аз си пробих път напред.
Всички изглеждаха ужасно възбудени. Чух от ямата да долита някакъв особен бръмчащ звук.