V
Топлинният лъч
След като бях зърнал марсианците да излизат от цилиндъра, с който бяха дошли на Земята от своята планета, някаква магия скова движенията ми. Аз стоях, нагазил до колене ниския храсталак, и не свалях очи от закриващата ги могилка. Терзаеха ме страх и любопитство.
Не смеех да се върна при дупката, а се измъчвах от страстно желание да надникна в нея. Затова започнах да описвам широк кръг и да търся удобно за наблюдение място, но не преставах да се озъртам към купищата пясък, които закриваха тези нечакани пришълци на Земята. Веднъж сноп тънки черни израстъци, приличащи на пипалата на октопод, се мярнаха в блясъка на залязващото слънце и веднага се дръпнаха, а след това се показа тънък прът, който се разтягаше нагоре прешлен по прешлен, а на върха си имаше някакъв неравномерно въртящ се диск. Какво ли ставаше там?
Повечето зрители се бяха събрали в една-две групи: едната — малка тълпа към Уокинг, другата — купчинка хора по посока на Чобъм. Явно те изживяваха същата душевна борба. Имаше няколко души близо до мен.
Пристъпих до едного от тях (както забелязах, той беше мой съсед, макар че не му знаех името) и му заговорих. Но този момент съвсем не беше подходящ за свързан разговор.
— Какви гнусни гадини! — промълви съседът. — Боже мой, какви гнусни гадини! — Той повтори това още няколко пъти.
— Видяхте ли един човек в ямата? — попитах аз, ала той не ми отговори.
. Ние замълчахме и известно време продължихме да гледаме така, един до друг, което, както ми се стори, ни вдъхваше известно спокойствие. После аз се преместих на една могилка, където щях да бъда пет-шест педи по-високо, и когато го потърсих с поглед, видях, че се е запътил към Уокинг.
Залезът помръкна, но нищо ново не се случваше. Тълпата далече наляво, към Уокинг, като че ли растеше и оттам долиташе неясна глъчка. Купчинката хора към Чобъм се беше разпръснала. В ямата не се долавяше никакво движение.
Това, ако не друго, вдъхна на хората смелост, а смятам, че и прииждащите нови хора от Уокинг помагаха за възстановяване на спокойствието. Както и да е, с настъпването на здрача в пясъчните кариери бавно и на пресекулки започна да се забелязва движение — движение, което сякаш се засилваше, насърчено от възцарилата се край цилиндъра вечерна тишина. Изправени черни сенки, по две, по три, пристъпваха напред, спираха, вглеждаха се, пак пристъпваха и постепенно се разтегнаха в тънък неправилен полумесец, чиито издадени краища скоро щяха да се сключат около ямата. Аз също започнах да се приближавам.
После забелязах, че няколко файтонджии и други мъже смело навлязоха в пясъчните кариери и чух тропот на конски копита и скърцане на колелета. Видях едно момче да откарва количката с ябълките. След това на тридесетина крачки от ямата съгледах идваща откъм Хорсел малка тъмна купчинка мъже; първият от тях размахваше бяло знаме.
Това беше депутацията. Беше се състояло свикано набързо съвещание и понеже, въпреки отблъскващия си вид, марсианците очевидно бяха разумни същества, било взето решение да им се покаже с помощта на знаци, че и ние сме разумни същества.
Знамето, което се развяваше и движеше напред, първо сви надясно, сетне наляво. Бях твърде далече, за да позная кои са там, но после научих, че в този опит да влязат във връзка са участвували между другото и Огилви, Стент и Хендерсън. Както напредваше, тази групичка, тъй да се каже, повлече подире си края на почти сключилия се вече кръг хора и доста черни фигурки я последваха на безопасно разстояние.
Неочаквано пламна светлина и от ямата на три пъти избухнаха кълба светещ зеленикав дим, които се заиздигаха едно след друго право нагоре в неподвижния въздух.
Този дим (или може би по-правилно ще е да се каже „пламък“) бе така ярък, че тъмносиньото небе и мержелеещата се към Чъртси кафява мера, осеяна с черни борове, сякаш рязко потъмняха при издигането на тези кълба дим и станаха още по-тъмни, след като те се разпръснаха. Същевременно се чу слаб съскащ звук.