Оттатък ямата стояха врязалите се като клин хора с бялото знаме отпред, които представляваха сега една стресната от тези явления купчинка дребни черни фигурки, изправили се върху черната земя. Когато избухваше зеленият дим, лицата им светваха от бледозелено сияние и пак помръкваха, щом той се разсейваше. Съскането премина постепенно в бръмчене, а то се разрасна в проточен, висок бучащ звук. От ямата бавно се издигна някаква изгърбена сянка и от нея като че ли изскочи трепкащ призрачен лъч.
В същия миг блесна истински огън, ослепителни искри преминаха от човек на човек в разпръснатата група. Сякаш някаква невидима струя се удряше в тях и се запалваше с бял пламък. Сякаш всеки от тях внезапно и мигновено се възпламеняваше.
После ги видях да залитат и да падат, озарени от огъня на собствената си гибел, а последвалите ги да се обръщат в бягство.
Стоях и гледах, все още без да си давам сметка, че самата смърт преминава от човек на човек в тази отдалечена групичка. Схващах само, че става нещо много странно. Почти безшумно и заслепяващо припламване на светлина — и някой се сгромолясваше и оставаше неподвижен; а когато незримият лъч докоснеше боровете, те избухваха в пламъци и всеки изсъхнал храст с глухо пращене се превръщаше в огнена маса. А далече към Напхил видях да светват пламнали изведнъж дървета, живи плетове и дървени постройки.
Бързо и неотклонно тя се носеше в кръг, тази огнена смърт, този невидим, съдбоносен, палещ меч. По лумващите от допира му храсти разбирах, че се движи към мен, но бях така изумен и зашеметен, че не можех да се помръдна. Чух как огънят запращя в пясъчните кариери, чух как рязко изцвили и също така рязко млъкна кон.
Сетне сякаш някой прокара невидим, но нажежен до безкрайност пръст по ниските храсти между мен и марсианците и целият тъмнеещ полукръг отвъд пясъчните кариери изведнъж запуши и запращя. Нещо се срути с трясък далече наляво, където пътят от гарата Уокинг навлиза в мерата. И веднага съскането и бръмченето спряха, а черният куполообразен предмет бавно се сниши в ямата и се изгуби от погледа.
Всичко това стана толкова бързо, че аз още стоях неподвижен, смаян и заслепен от силните отблясъци. Да беше описала пълен кръг, смъртта щеше неизбежно да ме покоси, преди да дойда на себе си. Но тя отмина и ме пощади и обгърналата ме нощ изведнъж ми се видя непрогледна и непозната.
Хълмистата мера изглеждаше сега почти черна освен пътищата, които се мъждееха сиви под тъмносиньото небе на ранната нощ. Беше тъмно и неочаквано безлюдно. Над главата ми вече трепкаха звезди, а на запад небето бе още бледо, светло, почти зеленикавосиньо. Върхарите на боровете и покривите на Хорсел се открояваха с резки черни линии срещу гаснещия отблясък на залеза. Марсианците и уредите им бяха съвсем невидими, с изключение на тънката мачта с неспирно въртящото се огледало. Тук-таме още пушеха и тлееха отделни храсталаци и единични дървета, а от къщите около гарата на Уокинг огнени езици се издигаха в неподвижния вечерен въздух.
Нямаше други промени освен това и безграничното изумление. Малката купчинка черни точици с бялото знаме беше заличена от лицето на земята и както ми се струваше, тишината, изобщо не е била нарушавана.
Дойде ми наум, че съм останал на това тъмно поле безпомощен, беззащитен и сам. Внезапно, като нещо стоварило се върху ми отвън, ме завладя страх.
С усилие се обърнах и с препъване се затичах през мерата.
Чувството, което изпитвах, не беше съзнателен страх, а панически ужас не само от марсианците, но и от мрака и тишината, обгърнали ме от всички страни. И този безпределен ужас ме докара до такова малодушие, че тичах и мълком плачех, както би плакало едно дете. След като се обърнах, нямах вече смелост да погледна назад.
Спомням си обладалата ме необикновена увереност че с мен си играят, че ей сега, когато съм вече на границата на безопасността, тази тайнствена смърт, по-бърза от светкавица, ще се насочи от ямата с цилиндъра към мен и ще ме покоси.
VI
Топлинният лъч на чобъмския път
За нас е още неразрешена загадка как могат марсианците да изтребват хората тъй бързо и безшумно. Мнозина смятат, че те умеят по някакъв начин да развиват огромна топлина в камера, съвършено лишена от топлопроводимост. Тази огромна топлина насочват с прав лъч срещу всеки забелязан от тях предмет с помощта на полирано параболично огледало с неизвестен състав, горе-долу както се насочва светлинният лъч с параболичното огледало на фара. Но никой не е доказал тези подробности по безспорен начин. Както и да го правят, положителното е, че същината се крие в топлинен лъч. Топлина, и то невидима топлина, и не видима светлина. Всичко, което може да гори, избухва в пламъци, щом бъде докоснато от лъча: оловото става течно като вода, желязото се размеква, стъклото се напуква и топи, а когато лъчът попадне върху вода, тя незабавно се превръща в пара.