Хари Стоянов
Война с Атомния пират
Първа глава
Страната-мечта
I
Денят наближаваше към своя край и затова слънцето се беше спряло голямо и кървавочервено на хоризонта, по който облаците приемаха най-фантастични оттенъци, а морето блестеше с червеникавите си вълни, оцветени от залязващото слънце. Улиците на крайморския град гъмжаха от хора, връщащи се от работа, които ту излизаха от препълнените магазини или ту влизаха в някой от тях. Автобусите също бяха претъпкани, хората висяха по вратите, а машините пухтяха от претоварване.
Чайките с крясък се спускаха към земята или със същото грозно и неприятно грачене се издигаха, търсейки по балконите плячка — храна, оставена от някоя разсеяна домакиня непокрита.
От пристанището долитаха звуците на корабните сирени, чуваха се писъците на локомотивните свирки.
В този привечерен час навсякъде цареше оживление. Но в крайморския парк, в едно глухо кътче двама влюбени седяха на една пейка и в захлас си шепнеха нещо интимно. Те не обръщаха на никого внимание, нищо не ги заинтригуваше, дори и прекрасната морска гледка и залязващото слънце. Те бяха в един далечен от този свят — светът на любовта. Младежът беше поет, който неведнъж възпяваше една прекрасна страна, чието име не знаеше, не я и беше виждал, защото, може би, тя не съществуваше. За него това беше една страна на свободата, братството, равенството, страна на щастието и любовта, страна-мечта, страна на най-възвишените стремежи, страна-идеал. Но нима би могло в света да има идеално нещо, нима в света би могло да има една такава страна, когато, все пак, в този свят имаше все още корупция, лъжа, кражби, насилия? Нима би могло да има страна, в която хората да не се блазнят от парите и нито един човек там да не мисли да се издигне над другите със своето състояние, със своето богатство? Ех, този млад човек и неговата любима бяха във фантастичен свят. Те не виждаха дима от военните пожари, огнените кълба на стотици бомби, не чуваха тътена на артилерийските канонади, а напротив, те виждаха бъдещето, те виждаха един земен рай…
Разбира се, тези мечти не биха могли да продължат прекалено дълго, но все пак желанието за истинско щастие надделяваше, любовта даваше криле на фантазията и тя се развихряше, тя избликваше с мощни струи, завладяваше душата и ума на младите, покоряваше ги със силата си, която би покорила всекиго. Ще си помислите — празни мечтатели! Но не! Те вярваха, че съществува тази страна, те знаеха, че съществува, Само не знаеха нейното име, не знаеха и къде е. Но я търсеха в своите мечти, търсеха я в полета на своята фантазия. И я намериха.
Беше същата вечер, когато в приморския парк кацнаха два големи хеликоптера. Двамата влюбени не чуха шума от техните мотори, не усетиха кога ги напръскаха с приспивателен газ. Няколко души ги взеха, поставиха ги във въртолетите, които отлетяха, и така започна нашата история за прекрасния свят на Свободата.
II
Йолик се събуди и скочи уплашен.
— Къде се намирам? — извика с учудване и страх той.
Милена също се надигна от леглото.
— Боже, Господи! Къде сме? — прошепна тя и започна да оглежда помещението, в което бяха.
— Дали не сънуваме? — каза Йолик. — Това е просто невероятно! Ела, погледни през прозореца!
— Леле! Какво нещо! — възкликна Милена. — Това навярно е сън — и тя разтърка очите си.
— Не, не сънуваме! Толкова ясно насън не се вижда. А всичко е толкова фантастично, невероятно. И кой ли ни е довел тук? — Йолик продължаваше да гледа през огромния прозорец, на който имаше красиви дантелени пердета.
— Явно имаме халюцинации! — отсече девойката.
— Кой знае! Може и да сме на оня свят.
— Глупости! Аз мога да си пипам тялото, мога и твоето. Ето. Значи сме материални, тоест живи.
— Но как да си обясним това нещо, което виждаме?
— Може би наистина имаме халюцинации.
— Едва ли! Досега не ми се е случвало такова нещо. Вчера бяхме в парка, а сега виж къде сме.
— Това се дължи на твоите фантазии, Йолик.
— Пак на моите! А нима ти не фантазираше?
— Да, но не така, че да бъда причина сега да имаме видения, които не отговарят на действителността!
— Какво да направя? Не виждаш ли? Пипам го. Е? Самата ти каза, че щом е материално, съществува наистина — и Йолик пипна стената.
— Добре, ела да видим в другите стаи какво има. Може би тази врата се отваря.
— Или ако не се отваря, то значи сме пленници на някого.
— Ама че си глупчо! На кого ще му хрумне да ни пленява!
— А, тази врата наистина се отваря. Виж. Някакъв коридор.
— Има и други стаи.