Бурни одобрения последваха думите му. Всеки беше готов да направи най-невъзможното, но да излезе от този зелен пъкъл.
Вечерта около лагерния огън се взеха много решения. Георгиос Анастасис, грък по народност, а по професия — геолог, даде предложение няколко души да тръгнат на разузнаване и да намерят място, откъдето да излязат от долината. Анастасис предложи и самия себе си за извършване на тази задача. Ала Симон Бланк не се съгласи да рискува хората си. Той каза:
— Аз бих се съгласил, но ме е страх за всички, които ще отидат на това разузнаване. Дори самият аз бих отишъл, но ако загине някой, после как бих отговарял пред близките му, с какви очи бих ги погледнал?
— Не, не сте прав, мосю Бланк — обади се младият български палеонтолог Светослав Петров. — Ако пратите някой, който няма близки, и да загине, няма пред кого да отговаряте. Например, ако отида аз, никой нищо няма да загуби.
— Глупаво момче! — извика Пит Стендсън. — Как така никой нищо няма да изгуби! Глупости! А науката, за кого оставяш науката?
— Науката ли? — отвърна разпалено младежът. — А ако загине някой друг от нас, тя няма ли пак да загуби?
Този въпрос предизвика шумни спорове между учените, който най-накрая утихна. И сега над всички пак се извиси гласът на Симон Бланк:
— Приятели, съгласен съм да отидат хора на разузнаване, но при условие, че и аз ще бъда с тях.
Вдигна се невъобразим шум и всички пак започнаха да се надвикват. Когато спорът затихна, водачът продължи:
— Тук ще оставя за мой заместник Пит Стендсън, а сега, кои са желаещите за разузнавачи. Трябват ми четирима души, но които да разчитат на собствените си сили.
От групата се отделиха младият Светослав, полякът Яницки, гъркът Анастасис и унгарецът-анатом Петер Матиаш.
— Значи, така! — каза сякаш на себе си Симон Бланк и продължи високо — Утре тръгваме. Ако на петнадесетия ден не се върнем, то тогава може да напуснете лагера и да ни търсите и ако сме загинали, то поне вие се постарайте да останете живи. Но, дай Боже, лошото да не става!
Светослав се приближи към Пит Стендсън и му заговори тихо:
— Сър, ако не се завърна жив, вземете тези книжа — това са мои палеонтологични изследвания, и щом се измъкнете оттук, то ги отпечатайте в първия срещнат град. Писани са на английски и лесно ще се препечатат. А ако се върна жив, то тогава сам ще свърша работата си.
VI
Зазоряваше се, когато малката групичка от петима смелчаци напусна лагера. Дулата на пушките им застрашително блестяха на изгряващото слънце. Разузнавачите се упътиха в противоположната посока на тази, от която дойдоха, за да намерят излаз от тази отдалечена от света долина.
Групата бавно и внимателно напредваше, като се мъчеше да се промъква колкото се може по-тихо. Начело на колоната вървеше Симон Бланк, с брадва в ръка. Той проправяше пътя на останалите четирима. Но колкото и да навлизаха в джунглата, толкова повече нямаше надежда да се стигне края.
Вървяха вече два часа и половина, ала всеки мълчеше и се придвижваше напред към целта — нащрек, със слухтящи уши и широко отворени очи. Нямаше защо да се боят от хеликоптерите, защото щяха да ги чуят и да се скрият, а от хората — от петимата водачи, избягали неизвестно къде. Може би те дебнеха сега зад някой ствол или прикрити в някоя огромна корона на тропическо дърво, или пък, може би, бяха избягали вече от тази долина…
При най-малкия подозрителен шум, петимата разузнавачи слагаха пръсти на спусъците и дълго се спираха, ослушвайки се. Така наближи обед.
Нахраниха се „на крак“, вървейки през гората.
Привечер се видя краят на долината. Ала там се издигаха високи отвесни скали, непристъпни за човешки крак. Симон Бланк даде знак да спрат.
— Оттук започват нашите изследвания — каза той на приятелите си.
В същия момент пет тела се стовариха върху смаялите се разузнавачи. Но колкото и да бяха изненадани, те оказаха твърда и ожесточена съпротива на нападателите си. А всъщност това бяха избягалите водачи на експедицията.
Всички се биеха ожесточено. Лицата на нападателите бяха изкривени от дива злоба, отбраняващите си не отстъпваха нито крачка. Прикладите срещаха приклади, пестниците — празно пространство.
Симон Бланк, въпреки високия си ръст, изглеждаше джудже пред великанската фигура на този, с когото се биеше. Но силният физически французин не се огъваше пред мощните удари на противника си и ги посрещаше с приклада. Лицето му беше спокойно, нито един мускул не издаваше вътрешното му напрежение.
А грамадният поляк Яницки беше принудил сравнително по-слабия си противник да отстъпи три-четири крачки назад.