Гъркът Анастасис и унгарецът Матиаш се бяха опрели гръб о гръб и с голямо упорство отблъскваха неприятелите си.
Ала в този момент младият Светослав беше притиснат до едно дърво от врага си — физически много по-развит от него. И въпреки това, българинът се държеше, защото знаеше, че не може да отстъпва повече. Лицето му беше плувнало в пот, ръцете му вече трепереха от големите усилия. И така, той все още се държеше, не се предаваше. „Българинът никога няма да се предаде жив в ръцете на врага“ — си казваше на ум Светослав. — „По-скоро би умрял, но не да извърши такава глупост!“
Тези мисли вдъхнаха нови сили в младежа и той от отбрана премина в нападение.
Яницки пък обърна в бягство противника си, който беше застигнат от бързоногия поляк и принуден да се бие пак, но този път в отбранително положение.
И Симон Бланк завоюваше педя по педя, крачка по крачка жизнено пространство. Врагът му губеше сили и все по-отчаяно удряше, докато най-сетне прикладът му не се пръсна на парчета. Той, въпреки високия си ръст и огромната си сила, беше принуден да напусне бойното поле след противника на Яницки, избягал за втори път.
Другите трима бандити също обърнаха гръб и изчезнаха в гъстата шума.
Наближаваше нощ. Петимата разузнавачи трябваше да намерят удобни места за пренощуване. Светослав предложи да се качат на някои дървета. Но както вървяха, забелязаха голяма хралупа в един огромен дънер. Симон Бланк се завря пръв в отвора и изчезна. След малко чуха гласа му високо горе:
— Това е отлично жилище! Дори да сме двойно повече, пак ще се поберем.
Всички нахълтаха в хралупата, като последен влезе младият българин и намъкна навътре няколко големи клона, за да замаскира скривалището.
Един не много широк канал извеждаше нагоре до едно разширение — доста голямо помещение. Дотук се стигаше лесно, защото по стените на канала имаше разни издатини.
Всички се разположиха в кръг, извадиха от раниците храната си и започнаха да ядат мълчаливо. Всеки се беше замислил, всеки го занимаваше съдбата на приятелите му, чакащи в лагера, изложени на смъртна опасност от две страни: от една — на неизвестните им врагове с хеликоптерите, а от друга — на избягалите водачи. Петимата не знаеха какво става в лагера и се безпокояха.
След като се навечеряха, морните разузнавачи се пъхнаха в спалните си чували и заспаха дълбоко.
Симон Бланк и хората му бяха станали отдавна. Те вървяха покрай стръмните и непристъпни скали, търсейки изход от тази страна на долината.
Изведнъж чуха приглушен шум на течаща вода. Петимата разузнавачи се забързаха нататък, откъдето се чуваше звукът.
Не след дълго, петимата приятели стигнаха до края на езерото, което се изтичаше в една голяма пещера, издълбана през хилядолетията от водата, намираше се в подножието на огромните скали.
— Трябва да влезем в тази пещера — каза Симон Бланк. — Не може да няма някъде изход. В нея са ми надеждите.
— Да, но в нея не можем да проникнем без някакъв плавателен, макар и примитивен, съд — изказа мнението си младият палеонтолог.
— Вярно — съгласи се Симон Бланк. — Тогава ще се върнем в лагера и ще дойдем всички тук, за да извършим нещо по-разумно и обмислено. Да тръгваме!
Петимата смелчаци се запътиха с бърз ход към лагера, където оставиха другите членове на експедицията.
VII
Мястото, където бяха уредили лагера на експедицията, беше пусто. Симон Бланк и другарите му се стъписаха. Къде бяха изчезнали останалите хора? Дали не бяха избягали, дали не бяха загинали?
Какви ли не още мисли терзаеха душите и умовете на петимата разузнавачи.
Изведнъж няколко изстрела ги сепнаха. Те залегнаха веднага, но забелязаха, че петимата им бивши водачи стрелят вече на месо. Симон Бланк и приятелите му забелязаха в същото време, че Пит Стендсън и останалите членове на експедицията се промъкват в тила на петимата им врагове. Но бившите им водачи също ги усетиха и побягнаха към езерото. Ала хората на Пит веднага ги притиснаха към езерото и те бяха принудени да скочат в него и да станат жертва на безбройните крокодили, живеещи там.
Хората на брега извикаха радостно.
Не след дълго Симон Бланк и неговите смели приятели-разузнавачи се намираха вече сред своите.
— Е, как сте, хора на науката — извика Ендриго. — Вие станахте май и хора на оръжието.
— Вижда, Карло, че след като избихте всички нещастни шпиони в тази долина, настроението ви коренно се промени — засмя се Симон Бланк. — И то особено, след като избавлението ни е съвсем близо.