Трета глава
Мразът на Антарктида
I
Ръцете му отмаляваха, краката му бяха изтръпнали, не му достигаше сила, задъхваше се, а вълните го подхвърляха безмилостно, като парче кора, и сякаш скоро щяха да го разбият на късове. А той беше напълно отчаян и вече беше престанал да мисли за спасението си. Но все още инстинктът му го караше с последни усилия да се задържа върху повърхността. В съзнанието му се мяркаха спомени — ту добри, ту лоши; едните му даваха надежда, другите убиваха всяко желание за спасение. От време на време дори се укоряваше, че беше тръгнал с експедицията, която, въпреки и да беше добре екипирана и подготвена, не беше снабдена с добър кораб. А и в лошо време тръгнаха…
Другите навярно се бяха спасили, но него го отвлякоха вълните още в началото на бурята. Може би корабчето бе издържало…
Тялото му беше вкочанено. Ръцете му отказваха да се местят, от време на време потъваше и нагълтваше вода. Нови мисли и спомени започнаха да се редят в главата му, която не можеше да командва напълно движенията му. Силите го напускаха…
Изведнъж в съзнанието му се появи един мил образ, изпълнен с нежност и топлота. Той сякаш се събуди от някакъв дълбок сън, стресна се. Образът на Марй изчезна, а на негово място се появи действителността — дивата и бушуваща стихия на морето. Ледовете бяха изчезнали. Значи се бе отдалечил на голямо разстояние от кораба. Кой знае и колко дена бе се мятал из развълнувалото се море. И чудно, че не беше още загинал, Но сигурно смъртта щеше скоро да го навести. Отново младежът изгуби самообладание. Ала скоро се съвзе. Все пак можеше да мине някой параход и да го спаси. И отново губеше надежда. След това пак я възвръщаше. Не искаше да се предаде в прегръдките на смъртта. Не искаше, обземаше го безумно желание да живее… да живее… И после — пак отчаянието, безсилието, гладът, студът. Нямаше ли най-после да дойде или спасението, или смъртта?
Но съдбата не му беше отредила смърт. Той беше оживял досега, значи щеше да живее още. Щом смъртта не го беше приела в началото, то животът щеше да го измъкне от нейните прегръдки, които понякога биваха по-силни.
Но сега животът надви смъртта, надеждата се вкорени в душата на удавника, угасващото му тяло придоби нови сили.
Спусна се нощта, а когато се развидели, на хоризонта се появи лек стълб от дим, който ставаше все по-голям и все по-голям, когато най-сетне се показа параход.
II
Този ден беше най-щастливият в живота на Симон Бланк. Всички негови приятели се събраха в апартамента, където живееше, и му честитиха четиридесет и петия рожден ден. Това се случваше за пръв път от много години насам, защото експедициите бяха всяка година и за такива веселия нямаше условия.
И този празник, разбира се, беше между другото, защото след една седмица се готвеха да отплават с парахода „Лъки“ към бреговете на Антарктида.
Но да се върнем в дома на Симон Бланк и да се срещнем отново с нашите стари приятели и познати от миналата експедиция в джунглата. Тук цареше бъркотия, каквато бяхме видели в предната експедиция. И сега, разбира се, гласът на Пит Стендсън, най-добрия приятел на Симон Бланк, се чуваше над всички други. Силният бас на гръмогласния учен беше нещо обикновено за хората, които го познаваха.
Дъщерята на Бланк се намираше също сред приятелите на баща си. Тя беше може би деветнайсет-двайсет годишна. Марй, така се казваше девойката, имаше красиво лице с благородни черти. Беше много хубава блондинка, а нито един не й обръщаше внимание.
Но младият палеонтолог не беше равнодушен. Неговата душа издържаше на изпитанието трудно и затова от време на време той поглеждаше към щерката на Симон Бланк с мъчно прикрита любов в очите. Най-после той видя, че и тя го гледа с любопитство. Сърцето на Светослав заби силно. Тези очи, които го наблюдаваха, бяха като на вълшебница. Младежът чувстваше, че неговите сили нямаше да достигнат и любовта щеше да го победи.
А в същото време приятелите на Бланк се веселяха, играеха.
След около час към Светослав се приближи Мари.
— Защо стоите сам и не играете с всички? — го попита тя и едно дяволито пламъче се показа в очите й.
— Не мога да играя тези модерни танци — й отговори с привидно спокойствие Светослав.
— Ако искате, мога да ви науча — усмихна му се Мари.
— Не… не… не бих желал — отговори младежът, но този път смутено.
— О, няма защо да се стеснявате пред мен. Вие сте приятел на баща ми и, надявам се, бихте могъл да станете и мой приятел — тук тя го хвана за ръката и го поведе към играещите.
Светослав се смая. Такава смелост не бе очаквал от красивата дъщеря на Бланк…