— Аз ще идвам с вас!
Този път той я погледна с радост.
— А мосю Бланк дали ще се съгласи?
— Разбира се. Той ви харесва. Колко неща ми е разказвал за вас.
Светослав беше за пръв път, може би, в живота си толкова щастлив. Той вече имаше сърце, близко на своето и нямаше да бъде сам.
V
Валтер Гюнтер отправи „Айссуимър“ към бреговете на ледения материк. Той знаеше, че сега експедицията се извършва формално, че след гибелта на Сани другите учени очакват, може би, неговата участ, че дори и самият той, капитанът на „Айссуимър“, изпълняваше длъжността си без желание.
Бреговете на Антарктида вече се забелязваха от борда на кораба. След няколко часа капитан Гюнтер заповяда да се спусне котвата. Експедицията започваше оттук. На брега бяха свалени двата малки всъдехода, които щяха да служат за по-лесно придвижване през ледената пустиня.
На корабчето останаха осемте души екипаж, а шестнадесетте членове на експедицията се запътиха към вътрешността на континента.
Но беше им отредено да срещнат много пречки по пътя си и да ги преследват неудачи на всяка крачка. Просто не им вървеше, нямаха късмет. Още на първия ден от пътешествието през ледената пустиня единият всъдеход се повреди. Трябваше да го закачат за другия, който, след като го влачи два дена, също спря да работи. Мъчиха се да ги поправят, но машините не бяха пригодени за големия студ на Ледения континент.
Най-после, след тридневни ремонти и мъчения, машините заработиха. Караха с голяма скорост, а когато спираха за пренощуване (макар че тук нямаше нощ), запалваха голям огън около всъдеходите.
Но един ден се случи истинско нещастие. От големите огньове ледът под всъдеходите се стопи и поради това, че огънят беше пален с нафта, течното гориво плувна над водата и машините бяха обхванати от пламъци. Лагерът на експедицията беше настрани и, слава богу, в палатките бяха всичките хранителни припаси и разни други съоръжения, радиопредавателите, оръжията и други.
Хората се помъчиха да загасят със сняг пожара, но не успяха. Огънят обхвана двигателите и всички трябваше да отидат настрана, защото след няколко секунди последва взрив, а след него друг. Резервоарите с гориво бяха експлодирали и експедицията се лишаваше от превозните си средства. Това беше най-тежката загуба, която можеше да сполети експедицията, и я сполетя.
Веднага съобщиха на капитана за случилото се нещастие. Валтер Гюнтер беше в крайно лошо настроение. Вече не знаеше какво да прави, проклинаше цялата експедиция, проклинаше организаторите й и, най-после — съдбата, която донесе толкова много нещастия на тази експедиция. Разбира се, от това нямаше да страдат онези, които си стояха далеч в Европа на топло, без големи грижи.
VI
Сани с последни усилия се добра до парахода и извика, но гласът му беше изнемощял и слаб. Успя да се захване за нещо издадено и изгуби съзнание.
Когато отново дойде на себе си, той видя едни мили, пълни с грижа очи. Сани се надигна и видя, че се намира в каюта на параход, навярно същия, за който се беше хванал. Той погледна още веднъж девойката, която стоеше до леглото му, и позна Мари! Да, това беше красивата дъщеря на Симон Бланк, с която се беше запознал няколко дена преди да започне злополучната му експедиция. Понечи да каже нещо, но не можа, и изгуби отново съзнание.
В каютата влязоха Светослав и Жорж Майер, лекар, швейцарец. Той бе участвал и в предната експедиция в джунглата. Мари каза:
— Познавам този човек. Зоолог е и се занимава с подводна фауна. Интересно, как е попаднал тук, когато преди два месеца отплува с „Айссуимър“ към бреговете на Антарктида.
— Да, и аз го познавам. Това е Сани, кой не го познава от учените! — извика Светослав.
— Трябва да го прехвърлим на друг кораб, който отива в Европа или Америка, защото на „Лъки“ едва ли ще може да се съвземе. Изглежда много е стоял във водата. Трябва да е добър плувец — заключи Жорж Майер.
— Да, и аз съм на същото мнение — съгласи се Мари. Тя знаеше, че той се е влюбил в нея, но не го харесваше като мъж. Като учен го уважаваше, беше чела и трудовете му, но източното у него я плашеше. Пък и баща й дори не го обичаше много. — О, вижте! — изведнъж извика дъщерята на Бланк. — Вижте, параход! Навярно е за Европа!
Бързо излетяха от каютата и отидоха при капитана на „Лъки“, Лий Лендърс. При него беше и Бланк.
— Татко, да прехвърлим удавника на онзи параход, който навярно пътува за Европа — каза Мари на баща си.
Бланк и Лендърс се съгласиха и веднага дадоха знак на другия параход да спре. Там много се учудиха на това странно спиране, но когато им повериха Сани, който вече се беше свестил, от другия кораб си отдъхнаха. А щом разбраха, че този е от експедицията на Дейвид Силвър, веднага съобщиха, че всички останали от тази експедиция са живи, но че са в критично положение, далеч от брега, някъде из ледената пустиня, лишени от превоз.