След няколко дена „Лъки“ щеше да се закотви до „Айссуимър“ и четирите мощни всъдехода и двата хеликоптера щяха да се отправят към мястото, където безпомощните членове на другата експедиция щяха да чакат за помощ. Бланк беше запланувал първо да помогнат на нуждаещите се, а след това да предприемат научната експедиция.
И така, скоро на хоризонта се забелязаха бреговете на Антарктида. Лий Лендърс насочи „Лъки“ към мястото, където трябваше да се намира „Айссуимър“. Но привечер се изви буря и приближаването до брега стана опасно. Бурята заблъска „Лъки“ в айсбергите, но не можеше да му направи нищо, а само екипажът и пътниците страдаха от това подмятане.
Два дена се лутаха след тази буря, но не можаха да намерят „Айссуимър“, нито да се свържат с него.
„Айссуимър“ беше изчезнал.
Бланк започна всичко отначало. Но напразно. Валтер Гюнтер не се обаждаше.
„Ах, тази буря! Тя ни обърка цялата работа!“ — мислеше си Бланк.
Радистът на „Лъки“ беше безпомощен. Нито сигнал от „Айссуимър“!
IX
Тази ранна сутрин слънцето не изгря над радостен град, пълен с живот, а над пепелище. Само в крайните квартали се чуваха отчаяните вопли на полуживи, заразени от силна радиация хора. Никъде никой не говореше. Жалките останки от огромния град бяха свърталище на полудели и болни от лъчева болест. Крясъци и ръкомахания служеха на лудите да се разбират помежду си. А за заразените нямаше нужда да общуват с други, защото всеки час умираха десетки от тези нещастници.
Всред развалините скимтяха кучета, мяукаха котки, които бяха вече без дом, и които скоро щяха също като господарите си да напуснат този разорен свят.
Сани узна за трагедията, която беше постигнала родния му град. Той току-що беше излязъл от болницата след морското си приключение. А в родното му място бяха загинали или загиваха родителите му, братята му, сестрите му. Освен тях хиляди и хиляди други жертви. Косата му настръхна. Той беше потресен от жестокостта на неизвестните въздушни пирати. Цял милионен град беше сравнен със земята от ужасното оръжие.
Обществеността в целия свят надигаше глас. Но въздушните разбойници не спираха кървавата жътва. Огнищата на радиация се увеличаваха с всеки изминат ден. Вече милиони хора бяха загинали. Човечеството беше застрашено от ужасна гибел, гибел, която плашеше всекиго.
Бяха изпратени много експедиции за унищожаването на въздушния нападател, но всичко беше безуспешно.
Най-после, начело на една експедиция, която щеше да извърши наказателна акция срещу Атомния пират, застана Сани. Той беше готов да отмъсти не само за собствените си роднини, за родния си град, но и за цялото човечество.
Самолетите полетяха към новата жертва на Атомния пират — един двеста хиляден град. Всички екипажи бяха въодушевени и искаха час по-скоро да се справят с този унищожителна хора и градове.
Сани също искаше да накаже този престъпник, но не знаеше с кого ще си има работа. Това не беше известно и на никой друг от цялата експедиция.
Мисълта на Сани работеше трескаво. Трябваше час по-скоро да се премахне този небесен пират, защото той заплашваше да унищожи цялата Земя. Какво безумие, каква жестокост, какви ужасни помисли!
Сани си спомни за своите другари от експедицията към Антарктида и го обхвана мъка.
X
Йолик и Милена не можеха да разберат защо целият Евектос Свобоен Ублесос се приготвяше трескаво за отбрана. Всичките градове се прибираха под земята, реколтата усилено се събираше, всичко, което можеше да се спаси при евентуална война, се спасяваше.
Вече няколко дена по радиото често чуваха димите „частѝеренди реко̀лем“, чието значение въобще не разбираха, а когото попитаха, не им отговаряше. Ровиха се из книгите, но речник на разбираем език не намериха.
Явно, че се беше случило нещо, но какво, нашите приятели не знаеха. Тези усилени подготовки не бяха на добро. По радиото все по-често гърмяха думите „частѝеренди реко̀лем“ и техният тайнствен смисъл плашеше Йолик и Милена.
Един ден при тях дойде човекът, с когото бяха разговаряли по телевизора. Той не започна изведнъж, макар че бе затрупан мигновено с дъжд от въпроси.
— Спокойно, приятели, спокойно! Ако на оня развратен свят се е случило нещо лошо, то на нас трудно би могло. И не само че трудно, но и едва ли би могло.
— Значи се е случило нещо лошо? — извикаха Йолик и Милена.
— Специално на нас не.
— Но все пак на другите хора!
— Да, на другите.
— Какво?!
— Спокойно, приятели, спокойно — както виждате, ние сме живи.
— Но това е осъдително безразличие.
— А нима светът не ни осъди на забрава?