— А защо трябва да си отмъщавате на толкова невинни хора? — разпали се Милена.
— Ние не си отмъщаваме. Ние се пазим. Но Атомният пират върши злодеяния.
— Кой е този „Атомен пират“, да не би да е „Частѝеренди реко̀лем“? — запита Йолик.
— Да, той е.
— А какво върши той?
— Унищожава градове и хора.
— Боже мой, каква жестокост!
— Да, и ние мислим така, но този развратен свят го заслужава.
— Вашата злоба и безразличието ви са по-жестоки!
— Защо пък! Те сами са го предизвикали.
— Откъде знаете?
— Знаем, защото имаме добро разузнаване. Дори имаме хора и при самия Атомен пират.
XI
„Айссуимър“ се люшкаше леко от вълните. По него не се виждаше никакъв човек. Симон Бланк наблюдаваше с бинокъла по посока на „Айссуимър“, но явно, че корабът беше безлюден.
Предният ден се бяха свързали по радиото с Капитана, но не след дълго сякаш радистът заспа, защото започнаха да чуват само равномерното дишане на заспал човек. Макар че не можаха да разберат нищо, нашите приятели от „Лъки“ успяха да засекат координатите на „Айссуимър“. Благодарение на това, загубеният кораб беше открит.
„Лъки“ се доближи до „Айссуимър“. Никакви признаци на живот в него.
Светослав, Пит Стендсън и Карл Йохансон внимателно се вмъкнаха в помещенията. Там нямаше никого!
„Айссуимър“ беше претърсен основно, но нито живи, нито мъртви хора имаше на борда му. Екипажът беше изчезнал безследно. Нямаше и следи от насилие, нито пък спасителните лодки бяха помръднати. Всичко си беше на мястото, с изключение на хората.
Радистът на „Лъки“ успя да се свърже с експедицията, която все още се държеше, макар че след Дейвид Силвър още петима се разболяха.
Бланк обеща на Фреди Саймънс, че още на следващия ден ще ги измъкнат от ледената пустиня.
И така, част от екипажа на „Лъки“ се прехвърли на „Айссуимър“ и двата кораба се отправиха към бреговете на Антарктида.
По едно време на небосклона се появи едно огромен летящ обект. Той приличаше на самолет, но беше няколко пъти по-огромен от най-големия самолет, познат на Земята.
Бланк и неговите хора не бяха чули още за Атомния пират и затова не обърнаха голямо внимание на летящата крепост.
Но изведнъж от нея се отделиха няколко хеликоптера. На тях ярко се очертаваха инициалите „ЧR“.
Никой не знаеше какво е това и всички гледаха учудено тези летящи обекти.
Когато главният обект увисна точно над двата кораба, хората на тях видяха на корема му следния надпис:
Никой не разбра тези странни думи, написани със странни букви. И никой нямаше време да размисли, защото от хеликоптерите се изсипа върху нашите приятели ситен прашец и те заспаха дълбок сън.
„Айссуимър“ и „Лъки“ останаха безлюдни.
XII
Фреди Саймънс очакваше да му дойде помощ след обещанието на Симон Бланк, но вече се минаха два дена. Празно ли беше обещанието на Бланк? Защо не му се обадиха от „Айссуимър“? А от „Лъки“? Нима го бяха излъгали?
Фреди Саймънс не знаеше какво да предприеме. Оставаха му да измине с експедицията си още шестстотин мили, за да достигне брега, но дори и да бъдеха преодолени тези мили, не беше известно на брега какво ги чакаше.
„Айссуимър“ и „Лъки“ мълчаха, Гюнтер и Бланк сякаш изчезнаха. Нямаше ги техните приятелски гласове, които вдъхваха сила и вяра в експедицията.
Дейвид Силвър беше оздравял, но силите му го напускаха с всеки измината ден. Бившият ръководител на експедицията беше радостен, че има достоен заместник в лицето на Фреди и затова беше спокоен, когато напускаше този свят.
Той беше спокоен, когато умираше, но приятелите му плачеха. Дейвид Силвър ги успокояваше, вдъхваше им вяра, мъчеше се да ги накара да не плачат.
Но раздялата с човек като Дейвид Силвър е изключително тежка.
След смъртта му се разболяха още двама души. Придвижването към брега стана невъзможно — седем болни и осем здрави.
Положението се утежни. Все пак Греди Саймънс поведе малката група към бреговете на Антарктида. Всеки от експедицията носеше по един свой болен другар.
Фреди Саймънс мъкнеше сам една шейна с трупа на Дейвид Силвър и с багажа. Изключително тежък преход. Скоро щеше да им свърши храната и затова бързаха към бреговете.
Петимата, които се бяха разболели първоначално, оздравяха. Тогава придвижването стана по-леко.
Дните минаваха, храната намаляваше все повече, но и милите се стопяваха.
Храната щеше да им стигне до брега, но по-нататък?
Фреди Саймънс се опитваше да не мисли за това. Той мислеше единствено за целта — за тяхната единствена цел сега — да достигнат бреговете.