И Сани излезе от сградата на летището, защото пленената крепост беше вече кацнала и цялата аерогара беше препълнена с току-що освободените пленници на Атомния пират и летците от наказателната експедиция, чийто водач беше Сани. Той се запъти към автобуса, който тръгваше за града и, без да се обади на никого от своите приятели, напусна летището.
Сани пак се замисли, но този път за съвсем друго. Той си мислеше за Мари: „Ах, този българин, ако го нямаше, по-добре щеше да бъде. А сега Мари се е влюбила до заслепение в него, пък и той в нея. Ех, дявол да го вземе! Не мога да я спечеля, а така я обичам! Но… наистина… хм! Какво ми е виновен Светослав, та да го обвинявам и го пращам по дяволите. Аз дори не съм се запознал с него, нито пък ми е известно нещо за него, но сигурно, щом Мари си го е избрала, той няма да е лошо момче. Явно е, че има нещо в мен, което й пречи да ме обикне. Ах, голям нещастник съм! Нямам нито един близък вече, дори и добри приятели нямам. Но за какво съм се завайкал! Сякаш не съм мъж! Все някоя ще ме хареса, Мари вече е загубена, но не е само тя жена на този свят!“
В същия момент автобусът спря на една спирка и в него се качи Пенри Пуалди!
„Ах, дявол да го вземе! — помисли си пак Сани — Този какво търси тук?“
Пенри Пуалди усмихнат се доближи до Сани, поздрави го приятелски и седна усмихнат на свободното място до него.
— Вие отивате в града, нали? — заговори пръв писателя
— Да — отговори лаконично Сани.
— И то така, изведнъж, без да се обадите на своите приятели?
— На кои приятели? — попита раздразнено зоологът.
— На тези, които останаха на аерогарата. Много от тях тръгнаха да ви търсят. Аз ви видях, когато се качвахте в автобуса, но не успях да го настигна и се качих в едно такси.
XXII
— Но защо съм им потрябвал? — запита Сани, но този път по-живо.
— По-скоро аз трябваше да говоря с вас, затова ви търсеха — обясни му Пенри Пуалди.
— Вие да говорите с мен? — зачудено го изгледа Сани.
— Да, и добре, че ви намерих.
— А в какво ще се състои разговорът ни — заинтересува се зоологът.
— Ще ви кажа, но нека всичко си остане между нас — започна Пенри Пуалди. — Разбрах, че сте ръководител на наказателната експедиция и аз обещах да ви покажа къде се крие Атомният пират. Но не в това е работата. Аз зная, че вие сте човек на науката и въпреки това сте хванали оръжието. Знам също, че сте загубил всички свои близки и нямате щастие. А в нашата страна нещастен човек не може да се намери. Знам, че сте израснал в друга среда, че сте възпитан по друг начин, но съм сигурен, че няма да се откажете от щастието, когато сте го изгубили и го намерите пак. Знам също, че вашето научно дружество е фалирало и че сте останали без работа и без средства. Знам и че Световната Академия на науките иска да ви привлече — вас и вашите колеги. Но те сега са в нашата страна и не мислят повече да се връщат в Европа. В нашата страна дружествата не фалират, защото там няма пари и защото нашият строй е такъв. Ако цялата Земя тръгне по нашия път, вярвам че няма да сгреши. Тогава човечеството наистина ще бъде щастливо. Ще има всичко нужно, но парите няма да съществуват. Всички хора ще се отдадат на творчески труд, но без някой да ги смущава. Няма да има Атомни пирати и фалирали дружества, всички неоткрити неща ще бъдат открити по-лесно, а хората ще живеят кат в рай.
— Явно, вие искате да ме привлечете за вашата кауза — усмихна се иронично Сани — и, разбира се, аз съм съгласен с вас по много въпроси, които ми изяснихте сега, но не мога да се съглася, че всичко ще бъде идеално и то така изведнъж. А след това идеално общество какво ще има? Нали в света има еволюция и еволюцията не може да се спре — ще бъде в противоречие с природните закони, ако спре. А както вие ми обяснихте, развитието на човечеството ще спре до една точка. Искате да кажете с това, че ще започне регенерация, или?
— Вие не ме разбирате правилно. Човекът ще си се развива — помъчи се да обясни Пуалди.
— Но обществото няма, така ли? — погледна го упорито Сани.
— Обществото ще бъде развито.