— Кой знае!
— Сигурна съм, че не сънуваме!
— Може би. Но животът е сън.
— Глупчо!
— Защо не?
— О-о! Дори не го оспорва!
— Защо да го оспорвам?
— Значи съм права.
— Именно, защото не си права, не те оспорвам.
— Ех, че си и ти! Сам каза „защо не“ или: „защо да не съм глупчо?“
— Може, не е чак толкова важно. Важно е какво ще предприемем сега.
— Да играем на криеница!
— Глупости!
— Тогава да си бием шамари.
— Ти си по-глупава и от мен!
— Едва ли!
— Но измисляш глупости.
— Малко по-малки от твоите.
— Няма смисъл да спорим.
— Защото съм права, нали?
— Погледни там! Това сякаш е летяща чиния!
— Къде? Къде?!
— Ей там, отляво на онзи град.
— Наистина! Да не би летящите чинии да са измислени от тези чудаци.
— Не е изключено.
— Разбира се. И като вземем тайнствения им произход.
— Ще им разберем тайната.
— Ако не мълчат като пънове, разбира се.
— Ще мълчат, ако им държиш такъв тон, както преди малко на онзи човек от телевизора.
— Ами! Чак толкова загубени не са.
— А ако са?
— Как ще са, когато са направили такива неща. Ние и във фантазиите си не предвиждахме такива сгради, градове и летящи машини.
— Откъде си сигурна, че още не продължаваме да сънуваме?
— Ти си много подозрителен.
— Не мога все още да се уверя, че не сънувам, та дори и теб мисля, че сънувам.
— Искаш ли да ти ударя един шамар, за да се увериш напълно, че не сънуваш?
— Хайде де! О-ох! Много силно удряш!
— Е? Сънуваш ли?
— Май че не.
— Не! Направо не!
— Сигурно, но, все пак, много невероятно…
V
— О-о! Господин Робота дойде.
— Ще благоволите лик да дойдете с мен, за да ви разведа из страната? — каза робота.
— Колко възпитан робот! Разбира се, че ще дойдем. Нали, Йолик?
— Да, идвам.
И нашите приятели се намериха в асансьора, който ги свали долу. Щом излязоха, се намериха на широка улица.
— О-о! Каква хубава кола! С нея ли ще се возим, господин Робот? — извика от удивление Милена.
— Да, моля, заповядайте! — и роботът отвори вратите на автомобила.
— Такава кола да си имахме! — възкликна Йолик, когато роботът караше вече на трета.
— За какво ти е? Нали пак се возим — усмихна се Милена.
— Права си. Тук навярно няма пари.
— Сто процентово.
— Виж! Каква красота! Това се казва парк, а не нашите мизерни градинки.
— В тази гора ще се изгубиш, глупчо, а в нашите няма.
— Предпочитам да се изгубя в такава гора, а не в гора от заводски комини.
— Да, ти винаги си бил против заводските комини. Да попитаме господин Робота дали тукашните заводи имат комини.
— Не, тук заводите са на отделен остров и всичките работят с атомна енергия, която вземат от атомен реактор, намиращ се на сто метра под земята — поясни роботът.
— И всичко е автоматизирано, нали? — запита Йолик.
— Да, в един отделен завод работят най-много петима души.
— А така няма ли безработица? — учуди се Милена.
— Не, всеки е зает с творческа работа в дадена област. Освен това, всички хора се занимават с различни спортни дисциплини. Те трябва да се развиват хармонично.
— Виждаш ли, Йолик, ние трябва да правим гимнастика, защото ще затлъстеем!
— Да, разбира се! Но не усещаш ли как плавно се движи тази кола и не издава никакъв шум? Навярно е с електрически двигател.
— Да — каза роботът. — И акумулаторът се зарежда със слънчева енергия.
— Тук навярно вечно има слънце?
— Не винаги, но повечето дни на годината са слънчеви.
— А суша няма ли?
— Често следобед вали за един-два часа.
— Значи тук климатът е близък до екваториалния?
— Тук климатът е преходен между екваториален и субекваториален.
— Интересен климат! Тук, въобще всичко е интересно.
— Да, Йолик. Дори и самият ти си интересен с глупавите си въпроси.
— Милена, ти прекаляваш!
— Ти прекаляваш, разбира се. Сякаш не можеш да питаш господин робота какво е например това, което стои отстрани на пътя и размахва някакви странни ръце, като че ли е вятърна мелница.
— Това е регулатор на уличното движение — поясни роботът.
— Тук всичко било автоматизирано! Изглежда тези хора само със спорт се занимават. А защо не виждаме хора по улиците?
— Защото те са заети до 12 часа на обед.
— Значи работят?
— Да. Всички са на работа или училище от осем до дванадесет часа̀.
VI
— Тук има и училища?
— Да, те са в един отделен град и до там учениците стигат посредством бързото метро, което има много разклонения и се движи до седемстотин километра в час.