— Не! Те там имат същите условия, както и земните хора.
— О, Йолик! Ние защо не отидем на Марс?
— И вие ще отидете, ако пожелаете. След два месеца излита кораб за Луната и Марс.
— Значи, отиваме на Марс, Йолик!
— Ти винаги бързаш да вземаш глупави решения!
— А теб винаги те е страх от пътешествия.
— Кой знае какво може да се случи по пътя за Марс!
— Глупчо! Хората толкова пъти са ходили там, дори, не виждаш ли, че имат такава техника, на който всеки би завидил.
— Да завиждат и да си чупят главите. Аз не завиждам и на Марс не се виждам!
— Ти почна с поезия.
— Ами да. Хрумна ми.
— Но ще се видиш, щом те навия.
— За тази работа не можеш ме нави.
— Страхливчо! Освен че си глупчо, си и страхливчо!
— Какъвто и да съм, имаме два месеца на разположение. Но все пак не ми се напуска майката Земя. Не стига, че не съм в родината си, ами и Земята да напусна, много ще ми стане!
— След два месеца ще започнеш да мислиш другояче.
— Ще видим!
IX
— Пристигнахме в Тамеа — каза роботът. — Сега ще се прехвърлим в хеликоптер.
Скоро се изкачиха с колата на една площадка върху сграда, намираща се накрая на града и до която водеше една специална улица. Там оставиха на един друг робот автомобила и се настаниха във въртолета, готов за излитане. Техният приятел-робот включи двигателя — чу се само свистенето на перките и нашите познати се издигнаха в синьото ясно небе.
— Каква чудна гледка, нали, Йолик?
— Да, направо да ти се завие свят!
— Ти като поет трябва да й обърнеш повече внимание.
— Аз нали това правя.
— Но сякаш си изразяваш презрението като казваш, че ти се завива свят.
— Напротив, изразявам си преклонението пред тази величествена и омайваща главата гледка.
— Много изкуствено говориш.
— А не искаш да си изразявам презрението
— Разбира се, че не е за презрително отношение тази гледка.
— Най-малкото за равнодушно.
— Ти ме изумяваш!
— А нима не е така?
— Ти просто желаеш да ми противоречиш.
— Да, макар че гледката е обикновена.
— Пък ти дори не се стараеш да се прикриваш.
— Не искам да съм лицемер.
— Ти, откакто си в тази страна, се отказа от всички пороци.
— Разбира се, а ти не се отказваш от заядливостта си.
— Все пак, това не е най-интересно. Я погледни надолу! Това навярно е столицата.
— Да, нея ще я разгледаме от въздуха, защото вие трябва да се връщате за обяд.
— Вярно, аз бях забравила, че трябва да ядем.
— Само че аз не съм, защото започва да ми стърже под лъжичката.
— Ти, въобще, си голям гладник.
— Ами, душа нося.
— Чревоугодник!
— Да не би да искаш от глад да умра?
— Естествено, че не, но не е нужно да поставяш яденето в такъв аспект.
— А именно?
— Да не го свързваш с душата си, защото ще си изменя мнението си за теб.
— Добре. Няма да споменавам вече за ядене и ще се храня, когато ми дадат.
— Ти така наистина ще умреш от глад!
— Ама че си! Престани да говориш по този въпрос, ами погледни долу столицата на тази прекрасна страна.
— Разбира се, че е прекрасна!
— А аз какво казвам?
— Същото, но с такъв тон…
— С какъв?
— От теб човек не може да разбере какво искаш! Ако не си тук, ще мечтаеш и фантазираш, а като те доведоха, започна да говориш с ирония за тази страна.
— Никога не можеш да познаваш тоновете на гласа ми.
— Винаги са фалшиви. Това го знам.
— Ти ме обиждаш!
— Е, не се сърди, де!
— Стана дванадесет и петнадесет. Ще ви закарам направо във вашия дом.
— Значи сме си имали и дом!
— А да не би да искаш на улицата да спим?
— С теб предпочитам в леглото.
— Глупчо!
— Ти от шега не разбираш.
— А ти не се чуваш, когато говориш.
— Извинявам се.
— Няма защо, моля! Знаеш ли какво ми се яде?
— Не, нямам представа.
— Банан. Ти обичаш ли банани?
— Не смея да кажа.
— Защо? Страх те е, да не би да ти кажа пак чревоугодник?
— Да.
— Страхливчо! Аз ти го казах веднъж.
— Помня.
— Много си злопаметен.
— Ех! Да не кажа нещо. Ти винаги ще бъдеш отгоре ми.
— Е, някой път ще ти отстъпя, но да не мислиш, че въобще ще ти предоставя моята фронтова линия в твои ръце. Не, миличък!
— Веднъж да чуя!
— Какво? А-а! Зажадняла ти душичката!
— Ти само ме подиграваш.
— Такава съм си. Но не мисли, че си ми антипатичен. Напротив! По-добър младеж за приятел не бих си намерила.
— Сега пък аз не мога да ти разбера тона.
— Сменяме си ролите.
— Добре, че си признаваш.
— Великодушна съм.
— Имаш голямо мнение за себе си.
— Това съм го чула от теб, иначе не бих го казала.