— Ти предявяваш желание.
— Кога съм го предявявала?
— Когато искаше да говориш с телевизора.
— Ти се стесняваш, макар че не ти прилича.
— Не съм се стеснявал, а не ми е удобно.
— Ти кога ли си признаваш!
— Никога не ми вярваш!
— Котка по гръб пада ли?
— Случвало се е.
— Виждал ли си котка да пада по гръб?
— Да, но веднага се изправя.
— Като теб. Ти паднеш ли, веднага се изправяш.
— Пък ти никога не щеш да паднеш.
— А кой иска да пада безпричинно?
— Разбира се, никой.
— Е, тогава?
— Какво тогава?
— Ти, Йолик, си като малките деца!
— Как ми се иска да съм малко дете!
— Нима?
— Да. И безгрижно да си играя.
— Но да си пак тук?
— Разбира се. Но какво става?
— Сега се издигаме нагоре.
— Ти ли натисна копчето?
— Аз, я! Да не съм саката!
— Само си заядлива.
— Ти много приличаш на мен.
— Намираш ли прилика?
— Да.
— В какво е?
— В това, че не оставаш по гръб нито секунда.
— И ти ли не оставаш?
— Не.
— А ако се наложи?
— Не знам. Мисля, че по гръб да се стои е много неудобно. Ти също си го разбрал това.
— Това е глупав и безсмислен разговор.
— А за какво да говорим?
— Да видим какво има по тяхната телевизия.
— Веднъж да измислиш нещо!
— Ти ме подценяваш.
— А да те надценявам ли?
— Не. По-добре пусни телевизора.
— Ти си седнал и само издаваш заповеди.
— Сякаш не можеш да го пуснеш!
— Там е работата, че не знам къде се натиска. Има толкова много копчета, че ми се замайва главата!
— Чакай да видя! Тук е написано, ама на техния език.
— Натискай ги наред всичките, тогава.
— Те не се натискат, а се въртят.
— Е, тогава ги върти.
— А ако го разваля?
— Те са техници. Ще го поправят.
— Наслуки ще завъртя най-долното.
— Ха! Улучи!
— Сега кажи, че нямам наклонност към тази работа!
— Защо не си станал тогава телевизионен техник?… А! Какви са тези неща?
— Това трябва да е някакъв филм.
— Телевизията им била цветна!
— А каква искаш да е?
— Цветна, разбира се!
— Нищо не им разбирам.
— Техният език е много неразбираем.
— Сякаш е марсиански. Няма нито една позната дума.
— Нали имат хора на Марс. Трябва да са го научили от местното население.
— Няма марсианци. Аз само така го казах.
— Да! Ти винаги говориш без да си сигурен.
— Аз съм сигурен, че няма марсианци.
— Но каза, че езикът им приличал на марсиански!
— Ти не разбираш от преносен смисъл!
— Я-а! Каква техника! От купола на голямата излиза малка подводница!
— Сега пък някакви подводни автомобили.
— И пак продължават да говорят и нищо не им разбирам.
— Това пък е някакъв кораб и май че тези говорят на английски.
— Да, отдолу превеждат на техния език.
— Каква полза? Не разбираш ли английски?
— Учила съм, ама какво ти помня!
— Виждаш ли! Сега ти е нужен!
— О-о! Я виж! Под вода се стрелят!
— Такъв филм не съм гледал!
— Леле! Какъв ужас!
— Езикът им е по-голям ужас.
— Хем на гръцки, хем на финландски прилича.
— Ти пък откъде си чувала финландски?
— Чувала съм. Той е също така неразбираем.
— Всеки език е неразбираем, щом не го знаеш.
— Гледай! Като онази машина, дето я видяхме да лети и да се крие под водата. Но сега върви и по сушата.
— Говорят пак на неразбираемия си език!
— Трябва да го научим, за да го разбираме.
— Доста време ще си изгубим, докато го научим.
— Ти смяташ ли, че това ще бъде изгубено време?
— Разбира се! Кой знае дали такъв език въобще е научаем.
— Щом го говорят хората!
— Аз ще отида да се поровя из библиотеката, дано намеря някой учебник по този език.
— Там трябва да има много интересни книги. Аз ще отида да видя.
— Може да има книги и на други езици. Я първо изключи телевизора. Така!
Втора глава
Мракът на джунглата
I
Експедицията навлизаше дълбоко във влажната джунгла. Водачите бавно, едва-едва, проправяха път всред избуялата, гъста и преплетена, ужасно жилава растителност. Сякаш оттук не беше минавал човешки крак. Може би това беше истина, защото от сутринта водачите не можеха да се ориентират и цялата група, наброяваща двадесет и пет души, навлизаше още по-навътре в девствената екваториална гора. От влажността и по невнимание на радиста, батериите, които захранваха предавателя, се бяха повредили и не можеше да се установи връзка с външния свят. Положението не беше много добро. И затова сега хората вървяха неохотно, сякаш нямаше смисъл да се измъкват от джунглата. Раниците с принадлежностите и автоматичните пушки тежаха двойно и тройно върху морните плещи на жадните за почивка участници в експедицията.