Двадесетте и пет души потеглиха преди един месец от малко градче, намиращо се близо до джунглата. Всички, освен петимата водачи, бяха все хора на науката, жадни за повече знания, за нови открития, пълни с ентусиазъм, вярващи в бъдещето, гледащи на живота от хубавата му страна.
Организатор и водач на експедицията беше Симон Бланк, французин по народност. И той, както всички, се беше заловил с радост да изпълни задачата на Световната Академия на науките — да организира и поведе експедиция в ненаселените области на екваториалния лес.
Но сега всички вървяха с оклюмали глави. Нямаше ли го вече оня ентусиазъм, оная вяра в бъдещето? Къде се бяха изпарили надеждите и вярата на хората? Бихме помислили, че и самият Симон Бланк беше изпаднал в отчаяние, от външния му окаян вид. Но не. Тази твърда натура, този вярващ дух го крепяха, викаха разума в него. И разбира се, целия ден той окуражаваше спътниците си, ала вече и него го напускаха силите от изморителния път. Дори и най-здравият и силен човек трудно би издържал на този мъчителен преход.
Трябваше вече да се спират, да отдъхнат след този труден път. Бяха стигнали до брега на една рекичка, която им даде нови надежди, че ще намерят изхода от това положение.
На брега на рекичката разпънаха трите големи палатки, запалиха голям огън в средата на лагера и сякаш душите им се поотпуснаха.
Започнаха разговори, които накараха хората да забравят окаяното си положение. Духът, веселият и жизнерадостен дух, се възвърна отново, дори се чуха и песни, някой от групата засвири с хармоника.
Но Симон Бланк стоеше замислен настрана. Започналата веселба не достигаше до сетивните му органи, които сякаш бяха освободени временно от длъжността си. Цялото му същество беше заето само от една мисъл — как да избави експедицията от явната гибел, която криеше неизвестността в джунглата. Диви животни, мочурища, болести… Хиляди явни и скрити опасности! Симон Бланк не мислеше за себе си, а за живота на своите другари, съратници — как да спаси, и пак — как да спаси цялата експедиция. Тази натрапваща се мисъл караше здравия му разум да работи по-усилено. Едно след друго в паметта му се заизреждаха познати лица — усмихнати, жизнерадостни, щастливи. Но това беше само началото! Да, началото! А и сега, въпреки че тези лица бяха радостни, утре щяха сигурно да се помрачат от нови неудачи, може би и нещастия… „Ех, какво да се прави?! Всички сме силни и здрави, но само със сила не можем да се преборим с природата — трябва и разум“ — мислеше си Бланк. Неговата длъжност на ръководител предизвикваше в собствената му душа чувство за отговорност към тези хора на науката, които бяха поверени на него. Самият той беше от тяхната среда, с техните, дори по-богати познания за много неща, и затова много добре разбираше, че загине ли експедицията, щеше да се нанесе дълбока рана на научния свят.
II
Пит Стендсън, учен-зоолог, забеляза замислеността на своя най-добър приятел — водача на експедицията — Симон Бланк. Зоологът отиде до него и се изкашля, за да привлече вниманието му. Изкашля се втори път — безрезултатно, както и първия път. Затова Пит откачи канчето, в което се хранеше, и го изпусна върху един камък до Симон Бланк. Ръководителят на експедицията сякаш се събуди и се върна към действителността. Той любопитно погледна към Стендсън.
— Какво се е случило? — запита Симон Бланк, още не съвсем ориентиран в обстановката.
— Нищо, но гледам, че си нещо много замислен — заговори зоологът, взимайки от земята своето канче. Ех, сигурно пак за тази проклета експедиция мислиш. Не биваше да я предприемаме, преди да се бяхме подготвили хубаво. Не само че нямаме повече резервни батерии, но нямаме и друг, резервен компас, който да замени счупения. А и картата къде изчезна? Дявол да го вземе, не е ли това глупаво положение?!
— Глупаво, глупаво, но трябва да се излезе някак си от него — Симон Бланк се изправи и стройната му, висока и добре сложена фигура, вдъхваща възторг и страхопочитание, се приближи към големия лагерен огън, около който се веселяха до забрава двадесетте и тримата души от експедицията. Той помоли за тишина и даде да се разбере, че иска да говори. Всички, разбрали желанието на водача, спряха песните и виковете. Симон Бланк говори кратко, но ясно:
— Приятели, знаете, че сме в критично положение, от което трябва да се измъкнем по някакъв начин. Да ви приказвам много, няма смисъл. Ще ви кажа само — утре сутринта тръгваме по течението на реката.