Прекосявахме метален мост над дълбок вир, издълбан в скалата, част от водните запаси. Гъст килим водорасли покриваше повърхността му, произвеждаше допълнителен кислород, а повредените светлини тук бяха ултравиолетови, за да растат по-бързо водораслите.
Светлината придаде сюрреалистичен вид на окървавения вукар с чуждо лице, който скочи от тавана сред нас. Мисля, че на Мадж можеше и да му хареса. На мен ми се стори като сън. Вукарят се приземи между Кат и мен. Замахна с лапа към гърба й и я запокити по очи върху моста. Кръвта й чернееше сред ултравиолетовото. Създанието се обърна към мен, а аз отскочих назад, вдигайки гаусовата карабина. Знаех, че зад мен Езичника правеше същото, но точно в този момент вукарят застина. Кръв, собствената му, прокапа от устата му и той се строполи напред. Парче нащърбен метал стърчеше от врата му, между бронята на черепа и тази на гърба. Дори някой да уцелеше точното място, трябваше много сила, за да пробиеш подкожната броня. Признавам, впечатлен бях.
Зад падналия вукар стоеше гол мъж с приблизително моите ръст и тегло. Нямах представа откъде се взе. Дишаше тежко, а дясната му ръка кървеше обилно. Никаква тлъстина не бе останала по него: изглеждаше недохранен. Високите скули биха му придали жесток вид, но сега само го караха да изглежда по-измъчен. Косата му бе сплъстено птиче гнездо. Кожата му бе тъмна като на Кат и той си приличаше с нея много, макар да бе по-дребен. Най-много обаче ме впечатлиха очите му. Явно бяха произведени да приличат на истински, но никога не бях виждал подобни импланти. На снимките изглеждаха пронизителни, но на живо съумяваха да са хем студени и безучастни, хем налудничави.
Мъжът заплю трупа. Нещо трепна у мен.
— Недей — казах.
Не ми обърна внимание. Извади металната дръжка от вукаря, обърна го по гръб и махна маската от лицето му. И този го познавах. Василий.
Кат се изправи тромаво със сбруята на гърба си. Обърна се към мъжа.
— Мърл?
Не помня някога да бе звучала толкова неуверена.
Той се втренчи в нея. Имплантите му определено добре изразяваха емоции. Не знам как точно ставаше това. Но знам, че видях омраза в тях.
— Шибано ченге! — сякаш изплю думите.
— Корпоративна охр… — успя едва да отрони Кат, преди Мърл да я нападне.
Нападна войник, въоръжен с релсотрон, със заострена метална дръжка. Мисля, че Кат прояви добронамереност. След всичко, през което бяхме минали, аз просто бих го издухал. Дори като гледах отстрани, ми се щеше да го направя. Той я събори, а тя едва го удържаше. Явно очевидно по-голямата й сила не можеше да се сравнява с налудничавия му хъс. Дръжката я доближаваше все повече. Обзалагам се, че й се искаше да си бе сложила бронята, преди да влезем в станцията.
Поклатих глава. Наистина нямахме време за братско-сестрински съревнования. Езичника ни покриваше откъм гърба. Вложих колкото сила успях в един ритник в лицето на Мърл. Той отметна глава и изплю кръв върху Кат. Заклати се, но остана в съзнание, затова повторих. Мърл се строполи върху сестра си.
— Още не си един от нас — заявих.
Езичника се приближи.
— И какво, имаме си още един задник, значи? — попита.
Поне веднъж, рекох си, би било хубаво да решаваме проблемите без бой.
— Неблагодарно копеле — рекох на хъркащия Мърл.
Сега и него трябваше да носим.
— Някой може ли да разкара голия ми брат от мен? — примоли се Кат.
10.
На път към Лаланд
Беше странно. Явно някога са имали заведения само за пиене на чай. Не бях свикнал да се приготвя толкова дълго, нито в окопите, в които съм бил, нито на капака на ландроувъра, докато давах наряди с дружките. Най-малкото, отнемаше много време. Но пък и сега не очаквахме Те да ни разкъсат във всеки един момент. На фронта от време на време смучехме бучки захар преди чая, но нямахме луксозни сладкиши, „за да си подготвим небцата“.
Щеше ми се да тегля една майна на всичко това, но програмата беше наистина майсторски изпълнена, с внимание към детайла. Сладкишите имаха вкус на истински. Как ли го бяха вкарали в кода? Подушвах черешовите цветове, а въздухът бе свеж, чист и може би малко рядък, все едно наистина бяхме на планина. Подушвахме и чая, докато ни го приготвяха. През копринената си роба усещах сламените рогозки. Мисля, че на тази дреха й викат кимоно. Макар да бях възразил, че не искам да го нося дори виртуално, не мислех, че някога съм чувствал допира на коприна. Човек трябваше да се вгледа здраво, за да види, че всичко е измислица.