В тази програма бяха отишли много време, усилия и, вероятно, пари. Но имаше логика. Мичихиса Нуико беше химера. Беше родена с тежки увреждания, но за нейна радост химеричните технологии и способностите й като пилот й позволяваха да участва във войната. Сигурно се чувстваше добре в демократичното военно общество. Всеки бива употребен поравно.
Не говореше много за военното си досие. Всъщност с изключение на това, че бе най-най-вежливият човек, когото познавах, нещо като антипод на Мадж, тя почти не говореше. Предвид какъв кораб й бяха осигурили от якудза, досието й ще да е било доста добро, а предвид типа работа, който им вършеше, явно бе изградила кариерата си на предните линии. Итаки ни я беше споменал. Въпреки че хората му бяха кибритлии и въпреки психарската им склонност да приличат на него, той се оказа читав, е — като за мафиот и сводник.
Езичника се бе зарадвал, че якудза контролират развлеченията в лагер 12, защото и преди беше работил с тях. Макар че повечето организирани престъпни групировки трябваше донякъде да са гадове, за да си оправдават репутацията — иначе никой не се съобразявал с тях, — според Езичника якудза бяха най-надеждни. Стига да им се платеше добре.
Нуико живееше в подобна на утроба животоподдържаща какавида, в бронирано помещение в центъра на кораба. Никога нямаше да я видим на живо. Цялото ни общуване с нея бе през прекрасните сензорни програми в личното й царство в мрежата. Например стаята за чай от лакирано дърво и оризова хартия, с гледка към импозантни заснежени планини.
Корабът й се наричаше „Тецуо Чоу“, което Езичника ми преведе като „Стоманена пеперуда“. Беше малък, сериозно модифициран вътресистемен клипер, като цяло най-бързият тип невоенен кораб. Благодетелите на Нуико бяха платили и за индукционно платно за свръхсветлинно пътуване. Обтекаемият му силует бе покрит със зелено-черни разпръскващи енергия акустични плочки, прикриващи енергийната му следа. Корабът разполагаше и с последен модел навигационни системи, за да се сведе до минимум нуждата от маневриращи двигатели, което пък на свой ред го правеше още по-труден за засичане. Вътрешното захранване също беше минимализирано — иначе казано, корабът беше студен. Противоразузнавателните му системи също бяха сред най-добрите. Точно това ни трябваше, а виртуалната Нуико дори не бе мигнала, когато споменахме за орбиталното спускане с ниско отваряне. Мисля, че и преди го бе правила.
Корпорацията в крайна сметка реши да не ни поробва. Отчасти защото Итаки се застъпи за нас, както и защото докато си върнат контрола над Фрийтаун 12, бяхме твърде голям залък за тяхната уста, но най-вече защото си имаха собствени проблеми. Хората на Итаки бяха убедили достатъчно капитани да допуснат частите от Бог в системите им да се включат в битката срещу Демиург и Демиург най-сетне бе надвит.
Вукарите се оказаха само осмина, както и един, унищожен от автоматичната защита, докато саботирал електроцентралата. Пристигнали на щурмови кораб с далечен обстрел, същия, с който тръгнали към Сириус на мисията си. Само че корабът им се бил върнал оттам крайно променен.
Когато най-после успяхме да проникнем в него, открихме, че жилищният отсек е бил смален неузнаваемо: миша дупка, където вукарите са били натъпкани. Остатъкът от кораба бе запълнен с нещо като кошер, много подобен на Техните биотехнологии. Тук е бил съхранен подсиленият Демиург с все увеличения си процесорен капацитет, който бе създал толкова проблеми на Бог.
Открихме Батаар, хакера на вукарите. Сякаш се бе слял с биотехнологичния материал, нахлул в устата, ноздрите, куплунгите и ушите му. Голяма част от тялото му бе заровена в него. Ако е имало пилоти, навярно нещо подобно се бе случило и с тях.
По време на атаката другите лагери на Фрийтаун, както и астероидните градове, също били нападнати. Всичко било дело на завръщащи се екипи на специалните сили, точно като нас. На всички бил инсталиран Демиург.
Някои от другите лагери нямали късмета на номер 12. Над десет от тях били „обезопасени“, както се изразиха от Корпорацията. В това число и Хигея. Не знам защо в толкова голям град Бог не бе успял да спре Демиург — може би Ролистън бе пратил по-големи кораби, — но двеста хиляди души бяха загинали в плазмените бомбардировки на Корпорацията и патрулиращите из системата кораби. Двеста хиляди. Просто число. Брой хора, изпепелени от течен огън, които после са се разсеяли във вакуума. Не бях видял последния балет на всички тези тела, разстилащи се в мразовитата нощ. Числото беше толкова абстрактно, че трудно можех да чувствам подобаващ гняв.