Макар Черните ескадрони да си бяха спечелили враг в лицето на Корпорацията, бяха успели и да осакатят логистиката на минните операции в Пояса — така, разбира се, бяха лишили Земята от съответните ресурси. Но недоумявахме как така всичките наши хора са дезертирали. Защо вукарите се бяха присъединили към Ролистън? Най-очевидният отговор: били са поробени. Ако беше така, явно бе някаква нова и по-сложна форма на поробване, защото нямаха жакове в куплунгите си и изглежда състоянието им не пречеше на бойните им способности, както се случваше с поробените.
Когато ритуалната част от чаената церемония приключи и можехме да разговаряме нормално, Мадж предложи теория за промиване на мозъци и после ни я обясни. Представлявала базова форма на психологическа принуда. В армията му викахме начално обучение. Езичника пък додаде, че подобни техники никога не са били толкова всеобхватни и ефективни, колкото изглеждаше при вукарите.
— Може да са били обладани — предложих, докато Нуико ни сипваше от метален чайник.
Дори сервираното изглеждаше сложно. Нуико беше дребна, слаба и бледа, с просто тъмно кимоно. Лицето й — овладяно, безизразно. Това леко ме смущаваше. Не ми харесваше и че не ме гледаше в очите, нищо че си бях избрал най-хубавия официален аватар — Мораг специално ми го беше направила. Имах даже истински очи — или поне такива, каквито Мораг си ги представяше.
— И това го казва атеист — изпуфтя снизходително Езичника.
Беше с друидския си аватар, но и той като нас носеше кимоно. Нуико ни беше подарила кода за тях. И Мораг, и Езичника го бяха проверили обстойно, преди да го допуснат до нас.
— Случва се понякога — каза Мораг, вероятно раздразнена, че трябва да ме подкрепи.
И тя носеше кимоно и за щастие бе с аватара на Девата на цветята, от уважение към домакинята ни, вместо с Черната Анис. Анис не ми харесваше и не исках да я срещам, докато Мораг още ми беше ядосана. Но и не забравях, че тук Мораг може да ме убие, независимо от аватара си. Боях се, макар и малко, че в чая може да има отровен код. При все това беше вкусен, когато най-после ни беше позволено да го опитаме и бяхме мълчали достатъчно, за да започнем благоприличен разговор.
— Случва се, случва се — рече Езичника със снизходителна усмивка. — На някой познат, може би?
— Ами, не — отвърна Мораг, ненадейно неуверена.
— Това е мит — заяви Мадж.
Иконата му приличаше на него без подобренията, сякаш и тя бе произведение на Мораг. Разрешихме му да влезе в чайната стая едва след като обеща на Езичника, че ще слуша.
— Като духовете в мрежата ли? — попитах, покланяйки се леко на Нуико, както ни беше научил Езичника, докато тя ми сипваше още чай. Езичника понечи да отговори. Предугадих отговора му: — Виждал съм екзорсизъм.
— Глупости — рече Мадж, старателно пренебрегвайки неодобрителния поглед на Езичника.
— Във Финтри, с Викария.
— Убедително представление е било, несъмнено — отвърна Езичника.
За човек, който много настояваше да се държим добре тук, усилено си просеше шамар.
— Може би, но онзи, жертвата, беше абсолютно побъркан, според приятели и роднини се държал различно и знаел неща, които не би трябвало да знае. Викария се включи в него. Онзи крещя много като за човек в транс, заразмахва ръце и крака и подучи рани от физиологичната обратна връзка, каквато Викария се кълнеше, че не е причинил. В крайна сметка човекът се оправи — довърших.
— Би могло да има много… — започна Езичника.
— Само представата, че Демиург обладава хора, ли те плаши толкова? — попита Мърл.
Гласът му бе дълбок, богат баритон — студен и безизразен.
Не бях сигурен, че този тип ми харесва. Откакто се беше качил на борда, само набиваше висококалорийните бойни дажби, които си бяхме взели, и тренираше. Мадж го попита как е запазил някаква физическа форма в дупката. Изометрични упражнения, отвърна му Мърл. Не бе имал много време да се вкара обратно във форма след времето, прекарано в дупката. Едно бе със сигурност: целеустремен.
Не бях убеден, че с Кат са изгладили различията си, но се бях натъкнал на техен разговор, бяха се включили заедно с един кабел. Сега Мърл, подобно на Кат, бе със стандартен аватар, а кимоната висяха по тях безформено.