— Не, не ми харесва представата, а на теб? — донякъде раздразнително попита Езичника.
— Нищо от това не ми харесва… — започна Мърл.
— Дупката ли предпочиташ? — намеси се Мадж.
— … но мисля, че трябва да помислим какво значи това за безопасността ни — довърши Мърл, поглеждайки към Нуико.
Това бе нейният дом. Пътувахме свръхсветлинно — само тя и Бог щяха да научат плановете ни тук. Бях се съгласил с решението на Езичника да й споделим. А и нямаше как да разбере какво ще правим на терен, защото и ние самите не знаехме. Мърл продължи:
— Това значи, че когото и от нас да заловят, сме напълно и незабавно компрометирани.
— Значи няма да ни заловят живи — рече Мадж с усмивка.
Явно славната саможертва започваше да го привлича.
— Готов ли си да убиеш когото и да било от нас в този случай? — попита го Мърл.
— Добре, вече доказа колко си корав. Нека сменим темата — рекох аз, макар да съзнавах, че има право.
— Проблемът си стои — отвърна Мърл.
— Прав е — каза Кат, въпреки че й костваше известно усилие на волята, подобно на Мораг, когато се съгласяваше с мен.
— Готов съм да убия всекиго от нас, ако го заловят — рекох, — защото видях алтернативата. Онези, които избихме, ми бяха приятели.
Хубаво, обаче знаех, че никога не бих могъл да дръпна спусъка на Мораг. Струваше ми се, че тя не би имала угризения в обратния случай, което бе добре. Не ми се щеше да се окажа върху купчина тела с човешко месо в устата, навлякъл нечие чуждо лице. Не бе нито достойно, нито хигиенично.
— А как изобщо се измъкна от дупката? — попита Мадж.
Живо се вълнуваше от последното ни попълнение.
— Когато един върколак я отвори, просто изтичах между краката му.
— Просто ей така? — изразих недоумение.
— Всяка секунда дотогава бе подготовка за това.
За съжаление нямахме възможност да поостанем и да разберем какво се е случило с вукарите, защо са сторили всичко това. Предадохме информацията за видяното по Бог обратно на Земята, но повече не можехме да сторим. След това заминахме с „Тецуо Чоу“ колкото можахме по-бързо, макар че ако това бе първото нападение срещу Земята, като нищо и в момента се разминавахме със свръхсветлинна скорост с лаландската флотилия.
Трябваше да призная, че Мърл е прав. В края на краищата всеки проговаря, а този край може да настъпи бързо, ако използват сензорни техники за разпит, с които да разтягат представата за времето. Но и така имахме някакво време. Ако обаче Демиург можеше да обладава хора, тогава нямахме време. Това щеше да значи, че никой от нас няма да се завърне. Тъй че трябваше да се погрижим да не заловят никого. Самоубийственото решение включваше и програма, която да унищожи вътрешната ни електронна памет. И, което беше по-важно — трябваше да сме готови да убием другия, ако видехме, че някой се поддава, и ако ни се откриеше възможност. Сраженията с Тях бяха тежки, но по-праволинейни. Липсваше ми тази праволинейност.
В по-общ план нещата се бяха поуспокоили, защото бяхме самостойни. Щяхме да крием от Бог каквото можем от плановете си, но и да научеше нещо, нямаше да има на кого да каже, защото не би опитал да се включи към която и да било заразена с Демиург система. На Нуико щяхме да споделим нужното само за нейната роля в мисията. И за наше добро, и за нейно. От разговора с Езичника обаче ми се стори, че по-скоро би се гмурнала в някоя звезда, отколкото да позволи да я компрометират Черните ескадрони.
Проблемът ми с Нуико беше следният: беше нова и не я разбирах. С Мърл имах база за сравнение. Въпреки поведението си не ни бе толкова чужд. Но Нуико бе стотици пъти по-резервирана дори от средностатистическия британец. Бе много уединена и ценеше и нашето уединение, макар буквално да гостувахме в света й. Поведението й представляваше низ от ритуали — миналото, ако изобщо бе истинско, бе много важно за нея. Сякаш се стремеше да пази някаква искрица жива. Не разбирах това. А фактът, че беше химера, не ми помагаше да разбера. На практика се опитвах някак да установя сходство с машина, но тя ми се струваше просто… чужда.
Нуико се оттегли. Езичника я изпроводи с поглед, докато тя ситнеше към една от плъзгащите се врати и после я затвори след себе си. Това символизираше отдръпването й от автономната ни електронна система. В реалния свят все още седяхме върху сандъци, с кръстосани крака, едни срещу други, включени в куб памет. Жакът на Нуико бе в края на змиевиден кабел, който се бе изключил и се бе прибрал обратно в какавидата й. Кубът поддържаше копие от чаената къщичка. Още един подарък от Нуико. Тези подаръци ме обезпокояваха, но не аз отговарях за информационната ни сигурност.