Това не звучеше добре.
— Виж! — провикна се Татко Неон.
Обърнах се накъдето сочеше и едва различих голям коптер, засилен към нас. Беше прибрал перките си и летеше само на реактивни дюзи.
— Паякът иска да говори с теб — подхвана татко Неон. — Мъртвите искат да говорите, а Лоа не са приключили с теб.
Мамицата му. Исках просто да пийна, да изпуша една, малко мир и спокойствие…
— Това черен хеликоптер ли е? — попита Рану с леко недоверие в гласа.
Заслоних очи. Двете перки на коптера се разгърнаха и се развъртяха. Беше военен модел, наистина боядисан в черно, а прозорците му — матирани.
Мадж се разсмя.
— Шибани костюмари, човече. Клише след клишето. — Поклати глава. — Сигурно си мислят, че са много готини така.
Обърнах се към татко Неон. Може би и той беше клише, стереотип. Трудно можех да преценя колко е истина и колко — представление, театро за сплашване на зрителите, които го чакаха всеки момент да се издъни. Или играеше ролята твърде отдавна и вече си вярваше. Или пък всичко беше истина, както се опитваха да ни убедят хакерите.
— Мисля, че си дошъл да нахраниш Барона с онези глупави бели момчета — каза той.
И тогава истината ме осени.
— Усетил си ни още когато дойдохме в Подвижния град — казах.
— Помолих Обатала да се озърта за вас. — Благодаря ти, Бог, помислих си. Но нямаше защо да се ядосвам на него. За това го бяхме програмирали все пак. От друга страна, как щяхме да действаме незабелязано оттук нататък? — Онези момчета те убиха…
— Не са ме убили — започнах аз.
Татко Неон ме изгледа така, че ми се отщя да го прекъсвам.
— Тъй, както те убиха… От това няма измъкване.
— Онези момчета са зли — рекох му.
Коптерът приближаваше.
— Тъй, тъй, но са нашето зло. Вие не сте оттук.
Вече бях решил, че ще подминем Бранниците, но не можех да не се усмихна и да не изиграя адвокат на дявола.
— И колко дълго трябва да живеем тук, за да ги очистим?
— Джейкъб? — намеси се Рану.
Държеше хибридната си карабина. Разгъна я и завъртя дулото, превърна я от гладкоцевно дванайсеткалиброва в двайсеткалиброва, с набраздена цев. С такава можеше да улучи муха от километри. Знаех, че коптерът се готви за кацане. Рану вкара в оръжието касетата с безгилзовите куршуми.
— Трябва да живееш тук. — Татко Неон натърти на думата. — Ние си знаем какво значи това. Довиждане, приятелю.
Обърна се и пое към пикапа катафалка. Коптерът вдигаше буря от прахоляк. Извадих щурмовата си пушка. Мадж вече държеше автомата си.
— Сбогом, мъртвецо! — провикна се татко Неон през вихъра.
Коптерът бе тежко въоръжен. Различавах качените на стойки релсотрони, насочени към нас.
— Татко Неон! Когато дойде дяволът, ще се биете ли? — надвика Мадж рева на перките и двигателя.
Дълбокият смях на татко Неон се разнесе откъм ковчега му, докато той се затваряше и се прибираше обратно в пикапа. Малчо Неон вече се беше върнал на мястото си до шофьора и машината се отдалечи към Подвижния град, вече само облак прах, изпълнил хоризонта. Изпроводих ги с поглед. Жалко. Добре щеше да е някой като Малчо Неон да стои зад мен, докато си говорим с онези от коптера.
Тримата оформихме ветрило — Мадж отляво, Рану отдясно. Бяхме в готовност, стиснали оръжията напреки на телата си, но без да ги насочваме. Обгърна ни прахоляк, когато коптерът се приземи. Превключихме на термален режим и коптерът се оцвети в червено, жълто и оранжево. Бяха много по-бледи от обикновено, явно беше в някакъв стелт режим.
В средата на корпуса се отвори врата, спуснаха се стълбички. Излязоха трима души — виждахме само термалните им контури. Подпираха на рамо оръжия, насочени към нас.
С Рану също вдигнахме оръжията си, за да ги покрием. Избрахме си най-близката до нас цел. Достатъчно отдавна действахме в екип, за да знаех, че го е сторил едновременно с мен. Мадж закъсня само с част от секундата.
— Хвърлете оръжията! — извикаха. Американци. Не отвърнахме, само продължихме да ги държим на мушка.
— Хвърлете оръжията или ще стреляме!
Говореше само средният. Ние все така мълчахме. Следяхме единствено за издайнически трепвания, за да разберем, когато решат да стрелят. Надявахме се да сме по-бързи. Тревожеха ни най-вече оръжията на коптера.
Подобни глупости бяха типични за разни квазивоенни организации. Да бяха се приземили и да ни бяха заговорили, щяхме някак да се разберем. Вместо това сигурно бяха прочели в някое учебниче колко е важно да наложиш превъзходство, докато си се репчите с тия срещу теб, та да контролираш ситуацията. Там е работата, че за нас това не беше репчене, а пряка заплаха. Ако не реагираме сега, когато някой тикне дуло в лицата ни, какво ще се случи следващия път, когато онзи отсреща наистина ще иска да ни гръмне? Подобни хора никога не проумяваха, че могат да стигнат много по-далеч с вежливост. А сега… Дали щяха да се уплашат и да отстъпят, или щяха да се уплашат и да свършат някоя глупост?