Там, в безопасност, ми се прииска да им отмъстя на всички с тромпета си. Исках и да се поупражнявам, но нервите на бившите спецвойници си имаха граници, особено тези на Мадж и Мораг. Вместо това реших да пийна. Включих музика на вътрешните си системи и книга на дисплея си.
Мадж дойде след около час. Бях похабил чаша уиски — вкусвах само антикорозивното покритие, — затова пиех бира. Не беше много по-различно, но поне беше по-евтино.
— Може ли и на мен една? Така де, ако ужасяващите ми проблеми с алкохола и наркотиците няма да провалят мисията.
Изгледах го укоризнено, но му подадох една, а той приседна, щадейки задника си, върху металната решетка на пода. Запали цигара, за да ми натрие носа, а после включи генератор на бял шум. Само така можехме да поговорим на четири очи, ако не искахме да се включим с кабел.
— Онова е един гневен мъж — каза Мадж.
— Затова ли ходиш накриво? Заради адреналина ли го изчука?
— Както винаги.
Вдигна бутилката си за наздравица и отпи смело.
— Нали ти е ясно, че според него си дошъл да се похвалиш?
Мадж само се усмихна и сви рамене, но после доби сериозен вид.
— Защо така ми вадиш душата?
— Знаеш, че онези приказки за наркотиците бяха за пред другите, нали? — Той кимна. — Макар че имат някакво право. Може да останем там много дълго, не се знае накъде ще тръгне тази война.
— Никога не съм се дънил и нямаш право да поставяш това под въпрос — каза той.
Това бе Мадж във възможно най-сериозно настроение. Кимнах.
— Знам. Обаче, друже, онова в офиса на Трейс… Какво ти минаваше през главата, по дяволите?
— Какво да ми е минавало? Онзи беше идиот.
— Никой от нас не знаеше, че Мораг може се справи със ситуацията. Бяхме мъртъвци, ако не беше забелязала безжичната връзка.
— Виж, нищо не се е променило — отвърна той, но гледаше надолу. Не срещаше погледа ми. Можем да заменим очите си с парченца стъкло и електроника, но езикът на тялото бе част от първичния ни хардуер.
— Променило се е. Изглеждаш по… по-отчаян.
Мадж сви рамене, отпи отново, но все така не вдигаше глава.
— Мадж, голям трън в задника си…
— Искаш ли да си говорим за тръни в задника? — ухили се той.
Осъзнах, че не съм си подбрал добре думите.
— Имам предвид, че човек трудно се сприятелява с теб…
Той ме изгледа гневно.
— Майната ти, Джейкъб, лицемерно копеле такова! Да не мислиш, че е лесно човек да се сприятели с теб? С цялото ти шибано мрънкане, кършене на китки, наставления, осъдителност…
Облегнах се на леглото. Опитвах се да не взимам нещата навътре. Очевидно имаше да сваля нещо от плещите си и бяхме в частта със заяждането.
— Какво ще кажеш малко да поживееш, а? Светът може да е гаден, но опитай да вземеш каквото можеш от него — рече той, снишавайки тон накрая, и отново сведе глава.
— Виж, у теб харесвам прямотата. Затова от Полка не ти теглихме един плюс един контролен в главата и не те хвърлихме в някоя канавка, когато те срещнахме. Затова не лъжи сега. Не и себе си.
Взех си още една бира и го загледах.
— Не знам — промълви той накрая. — Не знам какво ми е.
— Смъртта ли си търсиш? — попитах.
Той мълча дълго. Ако това бе случаят, не можех да му позволя да завлече и нас, останалите.
— Не повече от обикновено, мисля. Тялото ми е увеселителен парк и трябва да поемам рискове, иначе все едно живея в мехур като онези дъртаци от Кликата.
— А какво тогава?
Той се замисли.
— Някога даваш ли си сметка за нещата, които сме свършили? — попита ме.
— По-скоро се оставям да реагирам.
— Аз пък от военен репортер минах през патрули и набези с вас, а после разкрих Бог по всички визове в системата и навсякъде из мрежата…
Гласът му пак заглъхна и той надигна бирата си.
— Добре, така казано, звучи сериозно, но нали това искаше?
Той отново ме погледна.
— А как да надскоча всичко това? — попита накрая.
— Не е нужно.
Повече от всякога ми звучеше, сякаш си търси поредната доза.
— След всичко това и целия ми живот как да се върна към някаква нормалност, каквото и да представлява тя? Направихме всичко, което поискахме.
Аз поне не го чувствах така, докато вършехме всички онези неща. Рекох: