— Звучиш като Балор.
— Не, различно е. Той искаше да го помнят. Мислеше се за древен герой или злодей. Аз просто искам да чувствам нещо. Но май минахме на такова ниво, че не мога да…
— Да си намериш следващата доза?
Той извърна лице.
— Може би. Не искам да умра, но живот без да чувствам… Сякаш съм мъртъв.
Опитвах се да скрия презрението си към всичко това. Винаги съм знаел, че Мадж е разглезен търсач на тръпки. И други подобни бях срещал в САС — почти всичките ни офицери бяха такива в някаква степен. Но не можех да проумея разликата между нас. Той беше толкова отегчен, че правеше тези глупости за забавление. Останалите воювахме непрестанно, за да има какво да ядем. Знаех, че има здрав морален компас — само това ме възпря да му отвърна. Това и думите му за склонността ми да съдя и да наставлявам.
— Значи не ти харесва спокойният живот? Просто да се отпуснеш, да поемеш въздух, ако оцелеем?
— Не ми харесва. Нито пък на теб.
— Би се изненадал колко ми харесва.
— Ето това ме дразни у теб. Лъжеш се. Не си по-различен. Пенсионерският ти живот приключи в полицията, пребиха те като куче. А сега къде си? Обратно с всички нас. Защо? Защото изпитваш нужда от това. Защо според теб Кат се е хванала със сърфиране из каньоните? Защо Мърл се е опитал да отвлече кораб със скъпоценни метали? Има много по-лесни начини да изкара пари, по дяволите.
Ако той беше прав, и може би беше, нуждата ми от тръпка бе заровена дълбоко в подсъзнанието ми. Мислех си, че искам спокойствие. От друга страна, високопланинската ми идилия бе всичко друго, но не и това — и ето ме отново тук. Отдавна се питах дали не крия у себе си някой вманиачен мазохист.
— И докъде я докарваме така? — попитах. — Не може да слезеш на Лаланд само за да си намериш силни усещания, Мадж.
— Да, знам.
— А офисът на Трейс? След всичко, което направихме, що за тъп начин да умрем? Къде ти беше умът?
— Не знам мислех ли изобщо. Исках да видя дали всичко може да ни се размине. Някак знаех, че ще сме добре.
Това хич не ми хареса. Предпазливостта бе също толкова важна част от тези операции, колкото и рискът — ако не и по-важна.
— Виж, друже. Ще се оправя. Ще се овладея. Ще си подбера правилните наркотици за целта, става ли?
Кимнах.
Мадж стана, оригна се силно и се почеса, преди да грабне още една бира и да излезе. За първи път усетих, че не мога да се осланям на него.
Но поне ми остави генератора на бял шум, тъй че посвирих без риск от покушение.
До шестия ден почти успяхме да се отървем от миризмата на антикорозивното покритие. Прекарахме този ден, проверявайки оръжията и личните припаси, които вече бяхме проверили на Земята. Гледахме колко най-много можем да вземем, без да надхвърляме ограниченията в теглото.
Не знаех за останалите, но самият аз се обезпокоявах все повече с наближаването на спускането. Имаше твърде много неизвестни, а самото спускане бе толкова опасно, че лесно можехме да загинем още преди да слезем. Нямаше толкова нерви, колкото в началото — може би защото половината от нас си имаха забавления в леглото. Мораг още не ми говореше, но поне не изглеждаше чак толкова враждебна.
Преди да напуснем лагер 12, Мърл ни наду главите как си искал собствената екипировка. Кат му беше донесла неща от Земята, но той настояваше за своите. Прибягнахме до насилие. А когато стигнахме до нещата му, видях защо е настоявал.
Сега си чистеше оръжията върху един сандък в товарния отсек. Усещаше присъствието ми, но не ми обръщаше внимание. Всичките му джаджи бяха скъпи и по поръчка. Подобно на Кат имаше „Войд ийгъл“, модифициран като за Тунелните плъхове и с тяхното лого на дръжката. Имаше и лична плазмена пушка. Повечето плазмени оръжия са големи и тежки и се използват за тежкоартилерийска поддръжка, от военните части на държави, които могат да си ги позволят. Не ми харесваха, защото бяха едва полуавтоматични, а за артилерийска поддръжка предпочитах нещо с широка огнева линия, като релсотрон. Но убиваха с един изстрел, което си беше впечатляващо. Подобно на оръжието на Ролистън, и тази пушка не бе много по-тежка от обикновен автомат. Беше и много скъпа.
— А това каквото си мисля ли е? — Посочих двата десетмилиметрови пистолета до ийгъла.
Слязох от пътечката, за да ги огледам по-добре.
— „Хамърли арбитър“. Бяха на дядо ни. Кат се ядоса, че аз съм ги взел, но винаги съм бил по-точен. Мисля, че дядо ги е откраднал. Със сигурност е отнел достатъчно животи с тях.