Мърл говореше, без да ме поглежда.
Арбитрите се водеха най-точните и със сигурност най-скъпи автоматични десетмилиметрови пистолети в историята. Никога не бях виждал дори един, камо ли два. Дръжките им се оформяха според дланта на стрелеца, а дулата бяха под леко скосен ъгъл спрямо дръжките, някакъв компенсаторен механизъм за отката.
— Може ли да ги подържа? — попитах.
— Не.
Все така не вдигаше глава от старомодната пушка, която чистеше. Стана ми малко криво, но го разбирах. Ако бяха мои, едва ли щях да се спускам с тях в корозивна атмосфера.
— Това е ловна карабина, нали?
И тя изглеждаше скъпа. Някои части бяха от дърво. Изглеждаше и малко едричка.
— Гаусова карабина, стар „Маузер“, пригоден от „Холанд и Холанд“ в Лондон.
Все така бе забил глава надолу.
— Не съм ги чувал.
— Няма как. Никога не ми е харесвало да влача по-големите електромагнитни снайпери. Тази е почти толкова дългобойна и е по-точна. Има полуавтоматичен и единичен режим за по-голяма точност, а механизмът на презареждане е електронен и ръчен.
— Защо?
Може би не ми харесваше да съм военен, каквото и да приказваше Мадж, но всички в бранша обичахме джаджите и бях заинтригуван.
— Защото автоматичното самозареждане винаги разваля леко прицела. Този механизъм също е синхронизиран със системите ми, разбира се, но има и вграден жироскоп. Мога да превключвам между свръхзвукова и субзвукова стрелба, ако искам да е безшумно. Куршумите са 465-ти калибър, бронебойни, ще свалят повечето хора и повечето от Тях отведнъж. Мебелировката е от призрачно лаландско дърво, много плътно, устойчиво и не корозира, разбира се. Има и мисловен спусък.
— Глупости.
Значи можеше да стреля с мисъл. Подобни спусъци изискваха страшно много дисциплина, за да няма убийства по невнимание. Бяха и много незаконни. Но се мълвеше, че по-тайните сред тайните служби ги използват. Мърл вдигна оръжието. Нямаше физически спусък.
— Самото натискане може да се отрази на прицела ти. Вашата Сива дама е снайперист. Оръжието й има мисловен спусък, почти гарантирам. — Отворих уста. — Не, не може да я подържиш. Сигурно струва повече от всичките ти надници досега. Не си дошъл да си говорим за оръжия. Какво искаш?
— Не дойдох за това, да, но са си впечатляващи.
Той най-сетне ме погледна.
— Дошъл си да ме питаш за Мадж ли? Все така ще го убия, ако ни издъни.
— Майната му на това. Той може да се грижи за себе си. Кажи как отвлече онзи кораб? — попитах.
Той се вторачи в мен и остана така, докато от странните му импланти не започнаха да ме побиват тръпки.
— Защо?
— Любопитен съм.
— Саможив съм, ако не си разбрал, когато ми нахлу в кабинката онази вечер.
— Да, разбрах. Не обичаш да си играеш с другите.
— Така е по-малка вероятността да те убият заради нечии глупости.
— Както и някой да ти спаси кожата, след като ти си извършил някоя глупост. А на въпроса ми?
— Какво общо има? Не виждам никаква причина да ти казвам.
— Искаш и се нуждаеш от доверието ни — рекох.
Той се облегна и ме огледа по-внимателно.
— Това някаква цена за съвместната ни работа ли е? — Аз само свих рамене. — Добре. Имах автоматизирана програма, с която се включих в системите на кораба. Щях да преодолея сигурността и да го насоча дистанционно… другаде.
Значи е работил с други. Можех да се досетя.
— Как влезе? Защото не си го направил в лагера. Охраната е твърде бдителна.
— Сигурно бих могъл, ако имах най-доброто стелт оборудване, но да, в лагера не си струваше старанието. Когато се издигнаха, доближих ги с друг кораб и се изравних със скоростта и траекторията им.
— Добре. Трудно за пилотиране, но става. А как си се качил на борда?
— Изстрелях се с компресиран газ от единия кораб в другия.
— Глупости.
Космосът е много голямо място — най-малкото изменение в скоростта и е щял да пропусне. Само пресмятанията за нещо подобно биха били умопомрачителни. Място за грешка почти нямаше. Той отново сви рамене, наглед не го интересуваше дали му вярвам.
— Скафандърът ми беше настроен за невидимост. Пресмятанията бяха на програма във вътрешните ми системи.
— А разстоянието?
— Петнайсет километра.
— И най-малката грешка…