Разсеяно бях взел една от късите му ками и си играех с нея. Беше направена от нещо като черно стъкло, а към острието водеше жлеб.
— Затова не правих грешки. Не пипай това, ще ти инжектира мощен невротоксин.
Мамицата му, какъв беше тоя тип? Но без съмнение щеше да ни е от полза.
— Това стъкло ли е? — попитах.
— Обсидиан от светлата страна на планетата. Остър като стъкло, съизмерим със стомана по здравина. Остави я.
Сторих го.
— А как си влязъл във вътрешността?
По очевидни причини шлюзовете, заедно с двигателния отсек и мостика, бяха най-здраво охраняваните зони в един кораб. На повечето военни и добре обезопасени кораби нямаше как да влезеш отвън. Аз бях успял със „Санта Мария“ по време на бунта, защото корабът беше цивилен и ми помагаше хакер като Викария.
— Седем часа пробивах дупка в корпуса. Едва не замръзнах до смърт. Прекарах модифициран кабел змия с декодер на ключалки в края. Бях му добавил сложна заблуждаваща програма. За нея най-много се охарчих. Заблуди системите на кораба, че шлюзът е още затворен. Змията пасваше почти идеално в дупката в корпуса. От време на време добавях уплътнител, докато я вкарвах по-навътре.
— И пак няма как да си успял — рекох.
Разказът му поставяше под въпрос много неща в космическата безопасност.
— Вие сте го направили с един междузвезден лайнер през двайсетте, нали?
Беше прав: САС бяха прикачили вакуумно уплътнен товарен модул към едно от слепите места на луксозния лайнер, а после бяха пробили корпуса, за да се разправят с групировка така наречени постчовешки терористи. Изучавахме операцията в Херефорд по време на обучението ми. Беше една от малкото успешни абордажни операции в историята на космическото пътуване. Обикновено скоростите и разстоянията бяха твърде големи. Корабите или биваха унищожени, или се предаваха. Срещу Тях нямаше как да се предадем. Отвърнах:
— Различни обстоятелства. Корабът е бил на пристан. Охраната тогава е била много по-рудиментарна.
— Е, и? Да не мислиш и ти да ограбваш кораб?
— Не, просто обичам да знам кое как се прави.
Той отново се взря изпитателно в мен. Накрая кимна.
— Да, и аз. Скрепихме ли вече дружбата?
Кимнах.
— Освен ако не ми дадеш да си поиграя с пушкалата ти.
— Върви си. Зает съм.
Цялото ни пътуване мина в умърлушена атмосфера. Случва се, когато пътуващите знаят, че ще умрат. Или увесваш нос, или свръхкомпенсираш, но дори Мадж нямаше желание за второто.
На седмата нощ пийнахме малко и поговорихме насила. С изключение на последните проверки нямаше повече накъде да се подготвяме. Никой не поиска да чуе изпълнението ми на тромпета. Изразиха нежеланието си чрез физически заплахи. Стори ми се нечестно. Сигурен бях, че надобрявам.
Мадж ме обърка, като подари на всекиго малка аниматронна играчка — майор Ролистън, Сивата дама или Винсънт Кронин. Падна ми се Ролистън.
— Какво е това, дееба? — попитах.
Беше гротескно.
— Вуду? — отвърна през смях Езичника.
— Нека си спомним колко са големи тези хора, става ли? — рече ни Мадж. — Такива ги виждат земните деца. Изобщо не са страшни.
— Толкова е странно — казах.
Кат кимаше.
Мораг вдигна своята Сива дама.
— Не знам. Мисля, че започвам да усещам прилив на вуду сили.
Езичника нямаше търпение да се върне при Нуико в мрежата. Тя също присъстваше, като почти безмълвен холографски призрак, а край нея — ракообразните й роботи. Исках и тя да се поотпусне, но за пореден път бе съвършен и мълчалив домакин. Имаше толкова за губене, колкото и ние, само че щеше да чака сама в неизвестност. Ако трябваше да съм честен със себе си — което ужким не ми се отдавало, — тя все още ме смущаваше. Може би защото така и не можех да проведа и подобие на разговор с нея, но и защото някак ми напомняше на Сивата дама — с мълчанието си, с извърнатия поглед.
Питах се как Езичника е преодолял тази нейна броня от сдържаност и отчуждена вежливост. Но времето е странно нещо в сензорния свят. Може да я е ухажвал с месеци, а не с дни. Радвах се за него, но се тревожех, задето ще трябва да я изостави и да отиде на смърт. Може би трябваше да опитам да мисля малко по-оптимистично.
Мадж също бързаше да се скрие в каютата си с генератора на бял шум и с Мърл. Дори не се надруса толкова, по собствените си стандарти. Беше си избрал някакво по-слабо еуфорично психотропно и бутилка и половина водка. Все пак се докара дотам, че да се строполи от пътечката насред сандъците долу. Трябваше все пак да поддържа репутацията си.