Останахме аз, Кат, Мораг и толкова неловкост, че сякаш усещах присъствието й физически. Кат сръбваше бира, докато отлепяше и последните остатъци медицински гел от гърба си. От време на време поглеждаше мен и Мораг, поусмихваше се и поклащаше глава.
Мораг не говореше много и избягваше погледа ми. Всъщност понякога ми се струваше, че води субвокален разговор с някого. Не се сещах кой би могъл да е.
— Е, колкото и да ми е забавно, ще отида да се изтегна — заяви Кат. Не знам защо просто не каза „да поспя“, би звучало доста по-естествено. — Гледайте да не шумите много.
— И ти — отвърнах дебилно.
Тя ми хвърли поглед, преди да се скрие зад отделението си. Беше ми нервно и неловко. Не разчитах изражението на Мораг.
— Доста си говоря с Бог напоследък — промълви тя, тъкмо когато тишината бе натежала толкова, че мислех да си ходя.
Бог. Съвсем го бях забравил. Не, не бях. Бях го пренебрегнал, преструвах се, че нямам време, защото проблемите му бяха толкова големи, че не можех да ги обозра. Разговорите ми с Бог бяха станали твърде трудни, твърде сложни. Бях изоставил още един приятел, бях се опитал да се скрия от него. А бил ли ми е някога приятел? Имах роля, ако и малка, в раждането му.
— Как е той?
Само това ми хрумна да попитам.
— Не е добре, но нали го знаеш. По-зле е, откакто срещна по-малкия си брат. Откакто Демиург го порази, Бог знае от първа ръка какво е да искат смъртта ти. Да те мразят. Знаеше ли това? Програмирали са Демиург за омраза. Защо? — Гласът й бе равен и безизразен.
Нямах какво да й отвърна.
— Мислих си за думите на Езичника, как Кронин и Ролистън са също програмирани, дефектирали инструменти на Кликата. Поредното оръжие в арсенала — продължи тя.
Лежах на пътечката, загледан в заобления корпус на „Тецуо Чоу“. Понадигнах се, отпих от „Гленморанджи“-то и подадох бутилката на Мораг. Тя я пое, обърса гърлото и също отпи.
— Можели са да ги направят всякакви. Можели са да създадат Ролистън за закрила и помощ, а Кронин — да подобри живота на хората. Това не може да не е от полза за всички ни в края на краищата, нали? Вместо това ползата е за малцина, защото само контролът има значение за тях. Програмират за омраза. Просто не мога да разбера цялото това страдание с толкова абстрактна цел. И мисля, че затова ще умрем — довърши.
Отново нямах отговор. Нямаше какво да й кажа. Когато спомена, че навярно ще умре, изстинах. Нещо неприятно се случи в стомаха ми, към гърлото ми се надигнаха сокове. Точно Мораг смяташе, че всичко ще е наред, когато бяхме в Града Бездна.
— Може би винаги е било така — рекох накрая. — Хората с власт решават, някой друг плаща. А решенията им са непонятни за повечето, които просто искат храна, подслон и сигурност за себе си и близките си. Мадж смята, че е по-просто: лъжи, с които оправдават алчността си. Или сексуалната си немощ.
В усмивката й нямаше нито топлина, нито веселие. Тя се завъртя към мен и се подпря на лакът.
— Боже, как те мразя — рече. Бих предпочел отново да ме беше простреляла. — Не сме добре. Нещата не са наред, а това, което направи, беше отвратително по много начини.
Не можех да я погледна. Дори така очите й сякаш ме пронизваха. Съдеха ме и бяха отсъдили, че съм недостоен. Нямах сили да срещна този поглед. Чух я как заплаква. Обърнах глава към нея. Тя се разрида безсилно. Приседнах, а Мораг пролази към мен. Прегърнах я толкова силно, че сигурно я е боляло. Тресеше се с всяко проплакване. Ухапа ме, впи нокти в мен.
— Обещах си да съм силна — каза накрая, ядосана на себе си. — Но не е от мен. От Посланик е. Толкова е сам. Толкова е далеч от народа си.
Понасяше болка за двама.
— Съжалявам — отвърнах.
Тя вдигна лице.
— Копеле! — просъска, отново бясна. — Мразя те, а мисля, че само теб имам наистина. Това, което направих, в офиса на Трейс…
— Спаси ни, а след това отново, с мека — казах.
Удари ме. Замахна силно, но ъгълът бе неудобен: още я бях прегърнал.
— Накара ме да вляза в труп, в онзи оператор на мека, шибаняк такъв. Натика ме в труп, след като бях убила някого за първи път. Бях убила някого за първи път, а после ми нареди да вляза в главата на мъртвец и да изпитам последствията.
Втренчих се ужасѐн в нея. Сякаш цялата ми кръв се оттичаше от тялото, от тази кожена торба, пълна с метал и пластмаса. Изобщо не бях съобразил.