Добре, де, признавам си — отчасти просто мразехме да ни юркат така. Ако това им е било намерението, трябвало е да вземат доста повече хора.
— Обградени сте! Свалете оръжията! — поде пак кресльото.
— Дали да не ги заплашим и ние? — субвокализира Мадж. — Когато искам, мога да звуча много корав и заплашителен.
Не успях да сподавя съвсем смеха си. Рану се ухили. Това не ни помогна.
— Свалете оръжията!
Онзи звучеше все по-истерично. Прахолякът се разсейваше. Тримата изглеждаха почти еднакви. Прически на бойскаути, тъмни очила, неотличаващи се с нищо тъмни костюми, джиджани европейски гаусови карабини. Приличаха точно на това, което бяха: кофти разузнавачи. Да си бяха сложили униформи поне. Въпросът беше: щяха ли да се самоубият методично днес? Но проблемът в този случай беше и нашата скоропостижна гибел от тежкото въоръжение на хеликоптера.
— Защо се смееш, бе? — субвокализира Мадж. Успя да прозвучи искрено раздразнен. — Аз съм заплашителен.
Реших да им угодя донякъде.
— Млък, Мадж — казах на глас. — Искате ли нещо от нас? — провикнах се. — Ако е така, не ви се получава.
— Хвърлете оръжията. Идвате с нас — заповяда онзи по средата.
И тримата изглеждаха нервни. Ние — не.
— Не се сещам за убедителна причина да го правим. Защо вие не свалите оръжията и не ни кажете за какво е всичко това?
— Свалете оръжията — изкрещя онзи.
— Много вряка тоя, смущава ме — присъедини се Мадж.
Рану мълчеше. Предпочитах неговия подход. Писна ми.
— Свалете оръжията — казах на Мадж и Рану.
— Какво?! — възкликна Мадж.
Аз си свалих пушката.
— Сигурен ли си? — попита Рану.
— Тия са задници. Освен това са идиоти. Ако не го направим, ще ни принудят да ги избием.
— Свалете оръжията! — изцепи се отново онзи.
Сега звучеше по-овладяно, по-заповеднически. Сигурно си мислеше, че ни е надвил. Че сме му се подчинили, задето се е държал като мъжага.
— Я млъквай! — отвърнах му. — Надуха ми главата тези — рекох на Мадж и Рану.
Нямаше нужда да им споменавам, че когато убием идиотите, релсотроните ще ни причинят същото. И двамата свалиха оръжията си.
Тримата тъпанари се втурнаха към нас, крещейки да пуснем пушкалата и да легнем по корем. Мадж им се изсмя. По лицето на Рану се четеше едва доловимо презрение — дори това бе необичайно за обикновено спокойния бивш гуркха. Аз пък бях озадачен.
— Вижте, какво искате?
Нови крясъци.
— Все за нещо сте дошли. Просто ни кажете…
Още крясъци и заплахи.
— Очевидно няма да легнем, така че какво? Ще ни гръмнете ли?
Този до мен извади от торбичка на колана си електрошокова палка и я разгъна с рязко движение на китката. Неволно си представих, че го е отработвал пред огледалото. По оръжието плъпнаха искри. Сигурно трябваше да се уплаша. С какво ли си мислеше, че си изкарвам хляба? Сграбчих го за китката и натиках палката във физиономията му. Сигурно бая съм го изложил. Приятно се изненадах, когато стана ясно, че вътрешните му системи не са добре изолирани като моите и не можеха да се справят с електрическия заряд — той се строполи и се загърчи като подритната медуза.
Рану пристъпи към своя човек, сграбчи дулото на гаусовата карабина и я прехвърли над главата му. Онзи се заплете в ремъка на оръжието и след миг се озова на земята, а Рану се смъкна на колене до него.
Мадж не игра честно, трябва да призная. Типът пред него се разсея от забавленията ни с Рану, а Мадж просто се отмести встрани, извади пистолета си и го насочи към главата му.
Извадих остриетата в дясната си предмишница, четири двайсет и пет сантиметрови подсилени керамични нокътя, които се плъзнаха измежду кокалчетата на пръстите ми. Пресегнах се надолу, към онзи в краката ми, прерязах ремъците на пушката му и я захвърлих надалеч. Закрачих към човека на Мадж.