— Сега вразумихте ли се малко?
— Нищо няма да ти кажа — отвърна.
Май си мислеше, че звучи корав. Толкова ми беше писнало, че ми идеше да рева. Мадж го перна по тиквата с пистолета. Хвърлих му укоризнен поглед. Не защото го беше ударил, а защото не бива да се доближаваш до целта си толкова, че да може да те достигне — както с Рану бяхме демонстрирали на другите двама екшън герои.
— Какво искате, бе?! — изкрещях. Онзи просто мълчеше. — Съзнавате ли каква идиотщина е да си дадете целия тоя зор и да не ни кажете?!
— Някой иска да се видите — извика онзи в краката на Рану.
— Млъкни! — извика в отговор човекът на Мадж.
— А не би ли трябвало да ни го кажете и бездруго? — отбелязах. После отидох при Рану и приятелчето му.
— Кой? — попитах го.
— Шаркрофт — отвърна той.
Името нищо не ми говореше. Казах му го. Мадж се присъедини към нас, след като накара пленника си да коленичи. През това време субвокализираше нещо.
— Какво иска? — попитах проснатия тип.
— Има предложение — отвърна той.
— Странен начин е избрал да го отправи. Ако се бяхме избили, нямаше да сме му от полза, нали? Трябвало е да прати по-умни хора. Така или иначе, не ща да го срещам.
— Виж, издънихме се… — Той погледна към онзи, когото бях треснал с палката, вече в безсъзнание.
— Защо, опитвахте се да се докажете ли?
Типът не отвърна. Само се взираше с неприязън в спящия си колега.
— Той се е опитвал да се докаже, значи?
Изражението му ми казваше всичко. Арогантният тип у мен им се надсмиваше, задето бяха решили, че имат шанс.
— Повечко бойни учения ви трябват, слънчице. Много над нивото си сте — подхвърли Мадж.
Обърнах се към него и повдигнах вежда. Понякога си мислех, че САС са му се отразили зле. Можеше и обратното да е. Мадж сви рамене.
— Саймън Шаркрофт, значи? — попита той свойски.
Типът кимна.
— Познаваш ли го? — попитах.
— Чувал съм за него. Ти също — и пусна бомбата: — Той е един от Кликата.
Чувството ми за хумор рязко се стопи и извадих мастодонта си от кобура.
— Чакай! Чакай! Чакай! — развика се пленникът на Рану, когато пред носа му се изпречи гигантският револвер, калибър 454, с който трепех Берсерки.
— Шибан женчо! — разпени се човекът на Мадж. — Ох!
Мадж пак го беше пернал. Май му харесваше неприлично много.
— Какво става? — попитах с недвусмислен тон.
Всичко наново ли започваше? Кликата пак ли се надигаше? Не можеше да бъде. Или можеше?
— Знам само, че иска среща, кълна се! — умоляващо нареждаше пленникът на Рану.
Мадж ми беше изпратил текстов файл, който сега примигваше в ъгълчето на вътрешния ми дисплей. Отворих го и прегледах набързо текста.
Шаркрофт беше от старо семейство — отпреди Конфликта, — мангизлии, американския еквивалент на британската аристокрация. Подготвителни училища, братства, сигурно го бяха шибали с мокри пешкири в правилните тайни общности. Беше вътрешен човек във Втория Пентагон. Търгуваше с информация и власт, беше свръзка между множествата изолирани една от друга разузнавателни агенции, които правеха разногледи американското правителство и армия. Спечелил си беше репутация отрано, движейки много, много от мокрите поръчки на квазивоенния Отдел по специални дейности на ЦРУ. Описваха го като човек, нетрепващ пред тежки решения. Иначе казано, от гледната точка на бойците в калта беше боклук, когото не го е грижа колко хора ще загинат, за да си лъсне той реномето.
Нямаше военно досие — твърде стар беше, доста над сто. Разбира се, когато разкрихме Кликата пред всички, разкрихме и него. Бил до гуша в лайната им, но според данните на Мадж от Бог много скоро след разкритието се покрил.
Мадж не ще да е издирил лесно всичко това. Много чувствителна информация бе изтрита от мрежата скоро след като Бог стана достъпен за всекиго. Бог не можеше, или по-скоро не искаше, да спира хората да правят каквото искат със собствената си информация. Но докато „всевластните“ триеха мръсните си тайни, хакерите трескаво ги търсеха, за да ги копират и да ги разпространят наново.
— Можем да се видим с него и да го свитнем.
Предложението на Мадж не беше неразумно.
— Мадж, не мислиш ли за журналистическата си обективност?