— Съпротивата.
12.
Уту Па
Повечето от тях бяха бивши военни, но се бяха установили в нещо, приличащо повече на бежански лагер, отколкото на база. Мършави, гладни, измъчени и почти неадекватни мъже и жени следяха с подозрение колите ни.
Успяхме да задействаме машината на Езичника. Карах аз. Когато се свести, той ми каза, че стреляли с ракетата, защото решили, че така и така са мъртви. Беше здраво очукан, но иначе беше наред — както и Мадж. Колата на Кат влачеше нашата. Мораг бе относително сигурна, че с правилните части, въпреки щетите, би могла да я поправи. Започваше да ми се струва, че колите си струват всяко петаче от безумната цена.
Бяхме си казали, че отиваме с кивитата доброволно, след като неизбежно поспорихме дали не е капан. Докато навлизахме в пещерния им комплекс, оръжия ни държаха на прицел от всички страни. Някак храната не стигаше, но оръжия винаги имаше достатъчно. Както и мекове. Заедно с Ландскнехта, който ни бе проводил дотук, имаше още три — втори Ландскнехт, клас Стоманен мантис, един бърз съгледвачески мек и един тежка категория, клас Бисмарк.
Бисмаркът на практика представляваше тежковъоръжена платформа, окачена на четири мощни, насекомоподобни крайника — имаше тристамилиметрова електромагнитна картечница, две тежки ракетни батареи и най-различни отбранителни лазери и противопехотни оръдия. Огневата му мощ респектираше. Само че бе почти безполезен в партизанска война. Имаха всички приспособления, но от тази планета трудно се изкопчваше храна. Всички наоколо изглеждаха полумъртви от глад.
Излязохме от колите си и се озовахме насред полукръг от дула. Опитах се да си придам корав, заплашителен вид, но понеже адреналиновият приток бе секнал, налягането ме притискаше като мъртва тежест, а гръбнакът ме болеше непрестанно. Изплюх се на земята. Чувствах гърлото си ощавено, а слюнката ми сякаш розовееше.
— И така, ще си помагаме с местната съпротива ли, или ще ни ограбват? — измърмори под нос Кат.
— Кой командва? — попита Езичника.
Никой не продума. Повечето край нас бяха маори, набити и масивни, хора, родени в място с висока гравитация. Мнозина имаха татуировки, сякаш полазили лицата им. Ландскнехтът още се извисяваше над нас.
— Мисля, че трябва да дадем храна на тези хора — рече Мораг.
Езичника й изсъска да мълчи. Кат и Мърл също не изглеждаха особено доволни.
Светлината идваше от преносими прожектори и пръснати тук-там лампи, захранвани с генератори. Нямаше достатъчно за цялото място и много от него тънеше в мрак. В скалата с лазер бяха изсечени ниши, приличащи на импровизирани койки. По-късно щях да разбера, че се наричат миньорски ковчези и в ранния колонизационен период там оставяли мъртвите миньори, докато намерят начин да се отърват от тях. „Ковчезите“ бяха много.
Кордонът от оръжия се раздели и към нас закрачиха четирима души — двама мъже и две жени. По-възрастната изглеждаше препатила. На години може би не бе по-голяма от мен, но имаше изхабен вид. Бе мускулеста и сурова, носеше инерционна броня с кожен елек върху нагръдника си. Когато се обърна да каже нещо на един от другите, видях на гърба на елека стилизиран изцъклен и оплезен демон — някакъв символ на улична банда. Половината й лице и каквото се виждаше от ръцете й бяха изрисувани със завъртулки, които сякаш изпиваха тъмната й, ала и някак пепелява кожа.
До нея вървеше най-едрият хакер, когото бях виждал. Личеше, че е хакер, по мишмаша от военни и незаконни чаркове, които сякаш растяха от половината му глава. Въпреки набитата си физика и високото налягане той се движеше изненадващо леко, почти като хищник. И при него се виждаше опъната измършавяла плът, а татуировките му бяха почти навсякъде. Изглеждаше някак свръхестествен. И той носеше кожен елек — като всички.
Другият тип ми напомни за забавленията ни с руснаците в лагер 12. Макар и без свръхтежките модификации на вукарите някой бе придал на лицето му вълчи вид. Имаше щръкнала изкуствена челюст със собствено захранване и зъби от хирургическа стомана, както и кучешки нос. Ноктите на ръцете му бяха оформени като остриета. Все пак приличаше повече на куче, отколкото на вълк, но не и на куче от любвеобилните породи. По бузите му също бяха плъпнали татуировки, тръгваха от дългите бакенбарди и се срещаха на челото му.
— Мне — рече Мадж, клатейки глава. — Не обичам кучешките… „неща“.
При все че го разбирах след опита ни с вукарите, изказването не бе особено дипломатично. Типът куче удари Мадж здравата и го просна.