— Това ми е другото кучешко „нещо“! — извика на другаря ми, който се мъчеше да се изправи. Кат сграбчи мъжа и направи нещо сложно с ръцете и врата му, поставяйки го в ключ. Щръкналите оръжия се размърдаха. Очакваше ни сериозно насилие.
Другата жена, по-скоро момиче, бе най-слабата от всички край нас. Не разбирах как гравитацията не я е прекършила. Беше бледа, по-бледа от останалите, и бях относително сигурен, че не е маор, въпреки татуираните устни и брадичка. Имаше дълга, права тъмна коса и едва ли бе по-възрастна от Мораг. Освен това нещо не й беше наред. Сякаш не беше изцяло с нас, а получаваше сигнали на различна честота.
Суровата жена и едрият хакер спряха и ни изгледаха лошо. Девойката стигна плътно до нас и ни заоглежда.
— Пусни го — рече жената на Кат.
Кат я пренебрегна. Мадж плюеше кръв. Кучето се мъчеше да се отскубне — напразно.
Обърнах се към него.
— Посмей да го докоснеш пак и този път ще те нараня аз, ясно?
Онзи беше бесен, задето така го бяхме обезвредили. Само се изплю към мен. Кимнах на Кат и тя го пусна. Хубаво. Правехме се на добре сплотен екип, въпреки че всъщност на нищо не приличахме. Кучето се обърна с кръвнишки поглед, но Кат не продума.
— Това е нашата котка — рекох, опитвайки се да разчупя леда. Но вместо това се издъних.
Шашавата девойка беше стигнала до мен. Обърнах поглед към нея.
— От спецчастите ли сте? — попита жената, явно предводителят им.
Не отвърнахме.
— От тях са — рече хакерът.
— Страшна работа, спасени сме — изръмжа кучето.
— Онлайн ли са? — попита отново жената.
— Не, доколкото мога да преценя. Явно действат на тъмно — отвърна хакерът.
— Провери и машините им.
Той тръгна към колите ни, но му препречих пътя.
— Момент — изрекох и вдигнах ръка.
— Ако сте онлайн, сме преебани. Трябва да бягаме, а губим хора, когато бягаме — рече жената.
— Не сме онлайн — каза Езичника. — Крием се от същото, от което и вие.
Едрият спря, но хвърли поглед към жената. Бледото момиче оглеждаше Мораг, която й се усмихваше смутено.
Мадж се изправи.
— Ох, бе! — възкликна и си запали джойнт.
Сякаш не таеше неприязън към кучето. Може би след като се бе самовзривил с ракета, не му пукаше особено от едно кроше.
— Ще трябва да свикнете с някои неща. Ще ви проверим машините и ще ви вземем храната. Ще получите достатъчно, ако решим да не ви убием и ви позволим да останете — рече жената. — Голям Хенри, каква е хавата?
— Биеха се срещу лошите, когато ги открих — отвърна онзи в Ландскнехта.
— Воювате с Ескадроните на свободата, така ли? — попита хакерът.
Вдигнах вежда.
— Ние им викаме Черните ескадрони.
— Те си викат Ескадроните на свободата. Ние пък им викаме чекиджии — изръмжа кучето.
— Много ми лази по нервите тази малката! — процеди Мадж.
Девойката бе на сантиметри от лицето му. Може би все пак му бе писнало да го подритват по какви ли не начини.
— Оставете я — намеси се хакерът.
В тона му усетих заплаха, която не ми се стори преструвка. Бях доста сигурен, че този би могъл да се разправи с повечето от нас в ръкопашен бой.
— Британци ли сте? — попита жената. Кимнах. — Тук ли бяхте, когато се случи? — Поклатих глава. — Част от инвазия ли сте? — Отново поклатих глава. — Така и си помислих. Къде ви е храната?
— Кат, Мърл, дайте им половината ни провизии.
Мърл рязко обърна глава към мен. Щеше му се да каже нещо, но дисциплината му надделя. Тази на Мадж — не.
— Половината ни пр…
Някак се усети да млъкне, когато видя изражението ми. Можеше поне да се преструва на професионалист.
— Ако някой се опита да вземе повече, гръмнете го — продължих.
Жената го обмисли.
— Само да знаете, когато ни потрябва и другата част, ще си я вземем, а ако не ви се нрави, имаме дълга и горда история на канибализъм.
Последва смях. И от наша страна. Всъщност просто не ни се струваха чак толкова страшни след вукарите.
— Е, да се надяваме, че дотогава ще сме приятели — рекох. — Но няма да пипате колите. Не сме онлайн. Не след дълго ще ви стане ясно от само себе си. Налага се да ни вярвате — а ние ще ви се отплатим с храна.
— Можем да си я вземем… — понечи да се тросне кучето, но жената вдигна ръка и той замълча.