Ескадроните наричали Демиург Вълна на свободата. За жалост в пропагандата да наречеш нещо обратното на това, което е, е добра тактика. Хората вярваха на названия. Много по-лесно беше, отколкото да оценяваш дела. Кронин, говорителят на т.нар. Прокудено Земно правителство, описал Демиург като последна защита срещу Техния вирус, нещо като глобална ваксинация на мрежата.
Картечаря му викаше Черната вълна. Разбрал какво представлява в действителност, изолирал системите им и успели да избягат от базата си, след като се сблъскали с нещо, което ми звучеше като машина с Техни подобрения. Впечатлих се, че са успели да свалят една от щурмовите совалки на Черните ескадрони само с мек.
И други членове от отряда им се присъединили, открили и още хора в пещерите. После други бегълци от Черните ескадрони пък ги открили, след като чули за тях. Като цяло бяха около двеста души: основно пехота, малко поддръжка, три танкови екипажа, от които само два имаха танкове, и един екипаж на самоходна артилерия. Имаха също така почти достатъчен брой БТР-и в различни стадии на разпад, за да евакуират всички хора при нужда.
Имаше много гърла за хранене. Отрано бяха разбрали, че ако заловят когото и да било от тях, ще бъдат моментално разкрити. Един от хората им изчезнал, докато търсел провизии. Преди да се усетят, техният па бил ударен от разнородни новозеландски колониални сили, подкрепени от Ескадроните. Успели да се измъкнат само защото насред свирепата битка срутили тунел зад себе си. Оттогава се криели в дълбоките пещери. Местели се на всеки две седмици или ако някой клет кретен се изгубел в пещерите. Според мен бяха все още живи само защото засега не бяха достатъчно важни на Ролистън, та да се разправи с тях.
Уанау знаеха, че Демиург държи под тотално наблюдение всички контролирани от него зони. Това ограничаваше вариантите им и значеше, че разполагат с много малко информация какво се случва в по-гъстонаселените зони над тях. И, разбира се, правеше за тях изключително трудно намирането на храна.
Бяха направили няколко успешни набега за провизии, но това не беше техният род война. И за миг не се съмнявах, че са много силни в открити сражения, за каквито бяха обучени, но ако имаше начин човек да се сражава с Черните ескадрони, той бе партизански. Мековете просто не ставаха за това.
От друга страна, бяха се разправили с всички елементи на Черните ескадрони на по-дълбоките нива. Всеки, който ги търсеше с цел, различна от присъединяване, също срещаше смъртта си. Имаше обаче проблем с подобен подход, проблем, подобен на моите собствени усещания по въпроса. Всеки от нас би убил Ролистън, Кронин или Сивата дама още щом ги зърне. Същото важеше и за други подобрени копелдаци, но повечето войници бяха просто обикновени наборници, мъчещи се да оцелеят. Не ми се нравеше мисълта да ги убивам, но и нямах пряка база за сравнение. Ако някой нещастник сочеше с автомат към мен, нещата щяха да са много ясни. Хората тук познаваха част от онези, които би се наложило да убият. Познавали са и част от онези, нападнали тяхното па заедно с Черните ескадрони. Останалите лаландски военни сили и хората в колониите с лекота биха повярвали на Кронин — нямаше причина за обратното. Следователно мислеха, че уанау и ние сме лошите. Не просто лошите, а предателите на цяла една раса, предателите на човечеството. И в този ред на мисли малко се безпокоях какво ще се случи, когато уанау ни разпознаеха като хората, пуснали Бог в мрежата.
— И защо просто не сте станали част от другите? Да си улесните живота? — попитах.
Седяхме в кръг до колите, грижейки се никой да не задигне останалите ни неща. Кат всъщност пазеше права, но беше достатъчно близо, за да слуша и да участва в разговора. Майка, Картечар, Муцуна и Големия Хенри стояха срещу нас над лагерния ни котлон. Опитвахме се да ядем, но атмосферата придаваше на всичко мирис на пръдня. Това сякаш не тревожеше Мърл, който набиваше като невидял.
Странната стоеше малко по-встрани, сред сенките между вирчетата светлина от две от лампите. Поред се втренчваше във всекиго от нас, немигащо, смущаващо. Не се опитваше да е такава просто ей така, нито пък за ефект, като Мадж. Беше повредена. Мораг отвръщаше на погледите й доста често.
— Не ни бива да правим каквото ни кажат — изръмжа Муцуна.
Мисля, че съжаляваше за кашата, в която се бяха накиснали. Разбирах го.
— Защо свръзките на всичките ви мекове са били деактивирани предварително? — попита Езичника.