— Така ли? Сами ли дойдохте? Сами ли платихте за снаряжението си? Или ви изпратиха? Кой ви изпрати? Защото съм готова да се обзаложа, че все е някакво подобно правителство или брокер на власт, друга разновидност на същата игра.
— Ами ако този път не е диктатура, а робство? — включи се Езичника.
— Просто си приказваш, или имаш доказателства? — попита Картечар.
— Подозрение е. Военните, изпратени преди нас, се върнаха с промити съзнания, а и сами казвате, че когато губите хора, сте компрометирани почти веднага.
— Това е причина да се крием… — понечи да каже Майка.
— И да умрете от глад. — Мърл не преставаше да й го напомня.
— … а не да се бием.
— Е, вие решавате, нали така? Или се биете, или се криете, или се предавате — рекох.
Големия Хенри и Муцуна се наежиха при последната дума. Може да бяха мършояди, расли на улицата, биячи и крадци, но имаха гордост. Продължих:
— Познавам Ролистън отдавна. Ако се предадете, ще ви употребят или ще ви убият. Ако се скриете, ще умрете от глад, а ако набезите ви за храна са успешни, рано или късно ще ви погне, защото сте му трън в задника. Пък и ако ще се сражавате за храна, сражавайте се и за друго. Защо, питаш? За да оцелеете. Приемете принципите като украса, като малко надежда с мотивационна цел.
Майка ме изгледа. Накрая се засмя невесело.
— Ето от такива приказки разбирам — рече.
Явно бях намерил начин да я мотивирам.
Странната излезе от мрака и легна до Майка, сложи глава в скута й. Тя започна да гали дългата тъмна коса на момичето.
— Е, може ли да видим фрагмента от Демиург? — попита Езичника.
Картечар отвори уста.
— Не толкова скоро — рече Майка. — Ние какво ще получим?
— Какво не ви е наред, бе? Нищо ли не чухте? — разгневи се Мърл.
Усмихвах се. Тази жена ми харесваше — умееше да оцелява. Разбирах защо предвожда останалите.
— Какво искате? — попитах.
— Помощ.
Думата не й достави удоволствие.
— Провизии? — попитах.
Тя кимна.
— Взимаш я насериозно. Можем да вземем тази част от Демиург, когато си п… — започна Мърл.
— Достатъчно! От врага можем да взимаме, да му прекъсваме достъпа до ресурси, да преебем инфраструктурата му: това е част от задачата ни. Но ни трябва и информация. Ако това не ти харесва и мислиш, че сам ще си по-добре, върви на майната си.
Беше риск. Можеше просто да си тръгне, а ни трябваше — но не можех да му позволя да подкопава всичко. Да не говорим, че вече ни късаше нервите на всички. Забележката ми го ядоса, виждах го. Наранена гордост. Политиката е мъчителна работа. Дори малко се тревожех, че ще се опита да ме убие. Вероятността да успее бе голяма. А и беше прав, поне донякъде. Не бяхме добре смазаната машина, с която беше свикнал — а и обикновено бе работил сам. Само че импровизирахме в движение, нямаше как. Мъчехме се да жонглираме тичешком и ни трябваше помощта му — или ако не, то поне да не ни се пречка.
Мадж се обърна към него.
— Мърл, мисля, че трябва да си навиеш езика обратно зад зъбите, или просто нищо няма да сработи.
Мърл отвори уста за пореден път.
— Мърл — обади се Кат.
Още бе нащрек, бе подхванала жироскопичния си релсотрон. Мърл не рече нищо. Просто кимна и се отпусна.
— Вие помагате на нас, ние на вас — повтори Майка.
13.
Моа
Кабинковият лифт беше тежкоброниран, а от него като шипове стърчаха множество оръжейни системи. Повечето бяха отбранителни и противоракетни. Кабелът представляваше въглеродна нанотръба в бронирана обшивка. Дори така изглеждаше много уязвим. Картечар потвърди, че по време на двайсетгодишната спорадична обсада на Моа лифтът рядко е просъществувал задълго, когато Те са настъпвали. Местните монтирали този едва наскоро.
Споделяхме кабинката с мръсни, изтощени миньори в края на работния им ден. Надявах се това да е достатъчно, за да ни скрие от повсеместните системи за наблюдение, но ми се струваше, че изпъкваме. Носехме чисти дрехи и изглеждахме здрави. Усещах лещите на камерите по себе си, впиваха се в мен, проучваха ме. Все едно самият Демиург се взираше в нас. Което несъмнено и правеше, сверявайки чертите ни в различни програми за лицево разпознаване.