Пещерата, където се намираше град Моа, беше най-голямата от всички досега. Приличаше на голяма алпийска долина с покрив от камък. Стените й откъм нас бяха терасирани и издълбани. Това ме обезпокои. Все едно да дупчиш стените на собствения си дом, а после да се питаш защо се е срутил покривът.
От него, сред сталактитите, висяха огромни прожектори с геотермално захранване. Предполагаше се да е ден, но острата им светлина приличаше повече на тази в някоя бюрократична сграда. Също така не бе навсякъде. Част от прожекторите бяха унищожени или повредени. Някои висяха свободно от скалата, други пък примигваха. „Нощем“ прожекторите превключваха на ултравиолетово и доставяха на малкото останала модифицирана растителност живителна светлина.
Подът на пещерата трябваше да представлява гъст килим от растения, а тук-там имаше имения в стил плантации, издялани от самата скала. Големия Хенри ми каза, че било модерно през стената ти да минава жила скъпоценна руда. Проблемът с Градинския квартал беше, че новозеландските колониални сили не успели да го защитят, когато Те придошли откъм Тъмната страна.
— Спомням си една от атаките, първата, която видях. Гледах надолу от града и ми се струваше, че цялото място гъмжи, като килим от насекоми в някой научнопопулярен визфилм. Земята почти не се виждаше — сподели ми Картечар, когато проследи погледа ми надолу към пода на пещерата.
Бяхме използвали част от видоизменящата субстанция, за да променим лицето му. Бяхме скрили и татуировките му — наричаха се та моко и разказваха историята му. Уанау бяха прагматични докрай. Кърпа скриваше компютъра в главата му.
— Там долу има хора — рекох.
На някои места горяха огромни огньове и през увеличението си виждах край тях големи тълпи. До някои от огньовете стърчаха едри, странни по форма статуи.
— Наричат се Свършека — обади се Картечар с глас, пълен с презрение. — Дезертьори. Част от някакъв култ на самоубийци. С религията си оправдават страхливостта си. Нанесоха се в Градините, след като Те си тръгнаха.
Винаги ме бяха впечатлявали отказалите се от армията по съвест. Не бях сигурен за отношението си към дезертьорите. Звучеше твърде много като да се чупиш от своите, когато си им нужен.
— Кои са онези в цивилните БТР-и? — попита Кат.
— Вероятно боклукчийски екипи и частни съдии-изпълнители — отвърна Картечар. — Когато Те дойдоха за първи път, Градината беше прегазена. Някои имаха възможност и се евакуираха. Там е работата, че Те не грабителстват. Не се интересуват какво имаме, просто ни избиват. В някои къщи още има ценности. Да не говорим, че някои от фукливите копелета си имаха собствени скъпоценни находища в стените. Тъй че старите собственици, ако са им останали пари, пращат екипи да разкарат бездомниците от собствеността им и да видят какво е оцеляло. А други от съдия-изпълнителите работят за себе си, плячкосват сами.
Далеч под нас в улиците проблеснаха дула и примигнаха лазерни лъчи. Голяма част от мястото бяха просто развалини, изтерзан призрак на някога богат квартал. Същото можеше да се каже и за останалата част от пещерата. Моа бе под обсада през почти половината война, а Лаланд 2 бе нападната преди повече от петдесет и пет години. Историята на нашествието бе изписана с кратери, пукнатини, почернен и разтопен камък почти навсякъде. А най-тежко увредената част от огромната пещера бе самият град.
Той представляваше един от най-мащабните строителни подвизи отпреди войната. Планът беше погълнал огромни количества работа, модели и експериментиране. От тавана на пещерата висеше огромен сталактит. Беше дълъг около пет километра, а върхът му се намираше на около километър от Градината. Инженерите решили, че сталактитът може да се насели, и градът бил изсечен в камъка и във вече съществуващи в него пещери с помощта на лазери и микроби. Бил замислен като жилищен район за миньорите, а онези, които можели да си го позволят, живеели в Градината сред гъстата растителност.
След Тяхното нападение оцелелите богаташи се преместили на сталактита. Макар отначало да го смятали за слабост в защитата на планетата, той се оказал същинска крепост и голяма част от него преминала в ръцете на военните. Останалите му жители били изтикани във вече пренаселени части от него и били оставени на собствения си късмет, особено след като човеците изоставили мините.
Сталактитът заемаше голяма част от гледката през белязаното и разчегъртано бронирано стъкло на кабинката. Сякаш нито сантиметър от скалното образувание не бе останал непокътнат. Част от него бе покрита с бронирани кръпки. Обшивката изглеждаше достатъчно дебела, за да е или от мекове, или от бойни кораби, кръстосвали подземните морета. Артилерийски, противовъздушни и противоракетни установки стърчаха като брадавици на много места от камъка.