— Обсадата толкова тежка ли е била, колкото разправят? — попитах.
Картечар и Мърл се засмяха невесело.
— Първият спомен на Майка е как собствената й майка готвила месо от трупа на баща им, за да има какво да ядат. Самоубил се, за да им стане храна — каза Картечар и ме прикова с лещите си. — Да, тежко беше.
Преглътнах на сухо и кимнах. И на Земята бяхме израснали в бедност, но на фронта бе много по-зле. Да доживееш до пълнолетие бе изпитание, което изискваше да вършиш кофти неща. И това им беше причинено нарочно. Радвах се, че Мадж е с Езичника в базата на уанау. Не ми се щеше да пуска шеги за гордото им канибалско наследство. А аз се питах как канибализмът бе навлязъл в обичайните ми теми на разговор. Мораг се бе втренчила стъписана в Картечар. Още й личаха охлузвания и порязвания от преследването с колите. На мен — не. Бях се възстановил бързо.
Лифтът ни откара високо към покрива, към най-дебелата част от сталактита. Подминахме един повреден прожектор — примигваше и ръсеше искри. Най-сетне се озовахме на укрепената спирка на лифта. Опитахме се да не шаваме много, докато тълпата изтощени миньори се влачеха навън. Пренебрегнах поривите на световъртеж, когато пристъпих от клатушкащата се кабинка на каменната платформа.
За чувствителните ми сетива сякаш имаше наблюдателни камери навсякъде, всички обърнати към нас. Войниците на пост, отегчени и безразлични, провериха фалшивите ни лични документи, изфабрикувани в Чистилището, и ни пуснаха.
Най-много ме порази колко беше тихо като за толкова претъпкано място. Може би обитателите не умираха от глад, но изглеждаха гладни и изтощени, лицата им бяха изопнати, белязани от дългогодишни тегоби.
Улиците представляваха гладки тунели, които се виеха сякаш до безкрай надолу. Къщите бяха изсечени от самия камък, но накъдето и да се обърнех, виждах импровизирани колиби и навеси. Встрани от главните улици, тази част от Моа бе гъсто населена плетеница от тесни улички. По вътрешните части от огромния сталактит, също както по външните, личаха сериозни щети.
— Какво е това жужене? — попита Мораг.
Двойка въоръжени наблюдателни дронове преминаха над тълпите.
— Катапултът е точно над нас. Тук се водеха някои от най-свирепите боеве през последните десет години — обясни Картечар, когато дроновете отминаха.
Огромният електромагнитен катапулт се използваше, за да мята топлоизолирана руда в орбита, където я прибираха шлепове и я товареха на кораби за износ.
Докато преминавах покрай холографски образи на Кронин, ме прониза гняв. Виждах огромния му бодигард Мартин Кринг точно зад него. Изглеждаше повече от метал и пластмаса, отколкото от плът и кръв. Заглавието на новината гласеше СВОБОДНОТО ЗЕМНО ПРАВИТЕЛСТВО ПРЕДУПРЕЖДАВА ЗА ВЪЗМОЖНИ ШПИОНСКИ ТЕРОРИСТИЧНИ КЛЕТКИ. Питах се дали имат предвид конкретно нас. Зачудих се колцина други са стигнали дотук и са още свободни.
Подмина ни патрул в шестколесна бойна машина. Оглеждаха тълпата, бяха видимо по-бдителни от пазачите на лифта. Усетих погледите им, но не показаха никакви признаци, че ни познават или подозират, докато се отдалечавахме от главната улица, по-навътре в пресечките.
— Това е Птичарника — рече Картечар. — Тук израснах.
Тревожех се, че ще го разпознаят въпреки дегизировката му, но той държеше главата си сведена и избягваше чуждите погледи. Нас четиримата — мен, Кат, Мърл и Мораг — ни зяпаха доста. Личеше си, че сме външни хора. Колкото по-навътре влизахме в Птичарника обаче, толкова по-малко наблюдателни устройства виждахме.
Когато се наложи да преминем покрай редица просещи ветерани, лишени от имплантите си, почти се почувствах у дома. Всичко беше толкова нагъчкано — на моменти сякаш минавах направо през нечий дом. Местните продължаваха със суровите погледи, този път въоръжени мъже и жени с цветовете на различни банди. Най-често възрастни ветерани. По-младите още служеха в армията. Подозирах, че нещо в осанката ни ги възпираше.
— Знаеш ли нещо за тези, как им беше името, „Марионетките“? — попитах Мърл.
Бяхме стигнали до външната стена на сталактита и се влачехме нагоре по изсечени в камъка тесни проходи.