— Имал съм вземане-даване с тях. Различни са. Относително благонадеждни, но по техен си плашещ начин.
Опитвах се да скрия факта, че пъхтя. Мърл пък все едно се разхождаше в парка, въпреки шестте месеца в дупката.
Картечар изчезна в един скален процеп точно над нас. Мораг го последва, а после дойде и моят ред. Наложи се да пролазя вътре. Стигнах до малка пещера. Изходът й разкриваше гледка към Моа и лифта, с който бяхме дошли. Вече се намирахме над прожекторите и се виждаха купчини от по-малки сталактити, много от тях с входове и прозорци. Под нас, върху самите рамки на прожекторите, пък имаше палатки и къщици, сглобени от сандъци и други подръчни материали. Свързваше ги мрежа от здрав на вид метален кабел.
Картечар приклекна и заизважда модифицирана катераческа сбруя от торбата си. Към сбруята бяха прикрепени две парчета въже, а на края на въжетата — по един метален ръкав с плъзгачи. Извадихме своите сбруи, а Картечар ни показа как да прикрепим ръкавите към металната мрежа. Плъзгачите се разполагаха под и над кабела, както и спирачните подложки, когато имахме нужда да забавим.
— Когато стигнете до разклонение, просто закачете за него свободния накрайник и освободете другия. Ясно? — попита Картечар.
О, да. Съвсем просто звучеше, стига да не се намираш на пет километра над земята. Но може би щях да извадя късмет и да падна върху някой прожектор. Така щях да умра от токов удар, вместо да се размажа.
Картечар сякаш падна от пещерата, но всъщност се бе оттласнал назад, плъзгайки се по кабела. Мораг бе след него, широко усмихната. По моя преценка се движеше твърде бързо. Стори ми се, че и аз се движа твърде бързо, когато я последвах. Използвах спирачките често, докато не ми припари от ръкава и не забелязах, че дими. Усещах краката си, увиснали свободно, твърде леки, а тялото си — твърде тежко. От гравитацията ми се струваше, че земята страстно си ме иска обратно.
Бях твърде вглъбен в страха си, за да забележа разклонението, и се натресох в него. Сърцето ми се разподскача, когато се наклоних твърде напред и погледнах земята от интересен нов ъгъл. Почти се заплетох в кабелите, но овладях инерцията си. Нямах особено достоен вид.
— Мърдай!
Кат идваше изотзад. Успях да прикача втория ръкав към съседната отсечка и да откача първия миг преди тя да се блъсне в мен. Отсечката беше нагоре. Бях активирал двигателя в ръкава, но се движех бавно. Така имах време да си мисля какво върша: висях на импровизирана паяжина от кабели с помощта на самоделна машина за катерене, километри над повърхността на планета с висока гравитация.
Този район изглеждаше още по-увреден, сякаш още по-свирепо се бяха сражавали за него, а местните изглеждаха още по-закоравели и опасни. Виждаха се повече символи на банди, повече оръжия. Картечар ми каза, че всички заедно били известни като Небесните банди или Племената на светлината. Повечето от Тях можеха да се катерят по всякакви повърхности и когато дошли по тавана, бандите дали страхотен отпор, но били изтласквани отново и отново в главния сталактит.
Плъзнахме се в отвор в един от сталактитите, боядисан отвън. Май че трябваше да прилича на кино, като онези от старите визфилми. Посрещнаха ни дула. Един ден щях да открия място, където хората да не искат да ме сочат с пушкалата си.
След отвора се озовахме в куполообразна пещера с разнородни, подобни на дивани мебели, издялани от камък, както и с дюкянче за захарни изделия, алкохол и лека дрога. Имаше и стенописи, пунтиращи постери от едно време, рекламираха някакъв вид увеселения на живо. Явно от времето отпреди визфилмите. Някога, ако си искал да видиш актьорски представления, е трябвало да отидеш в някаква голяма сграда, където се намирали актьорите, и да ги гледаш с още стотици други хора, колкото и абсурдно да звучи.
Мъжете и жените с оръжията изглеждаха сериозни, способни и опитни. Отначало ми се стори, че са основно маори, а белите са само един-двама. Картечар по-късно ми каза, че мнозина са потомци на колонизатори от други острови в Южния Тих океан на Земята.
Видът им обаче не ме респектираше толкова. Носеха най-хубавите си дрехи, като някакви знаменитости от визтаблоидите — ако знаменитостите носеха парцаливи дрехи. Навярно само парцали бяха налични, ако искаш да си ушиеш нещо тук. Всички имаха дебели расти. Стори ми се, че видях и сребристите отблясъци на метал, сякаш част от растите, скрити от останалата коса, бяха стоманени. От време на време нещо помръдваше под плитките им.