— Какво от това? — попита Кат. — Ролистън и дружките му няма да си получат провизиите веднага, нито пък ние.
— Кои са алтернативите им за доставки? — попита Мърл, който също бе се досетил. — Със совалка?
— Не и между тук и там. Избрали са Цитаделата, защото е труднодостъпна. Ако Те нападнат, биха се принудили да минават през тунелите и не биха могли да си донесат някои от наистина големите оръжия, като Хидрите — обясниха ни Марионетките. — Имат си специален маглев маршрут. Ако не могат с него, правят го по старомодния начин, с наземен конвой.
Извиках на вътрешния си дисплей карта на района. Над нас освен катапулта се намираха и още една атмосферна станция и летище за военни совалки. Именно то бе поддържало хората живи през обсадите, тъй като там от орбита и от други части на Лаланд 2 пристигали провизии.
Превръщайки Моа лека-полека в крепост, Те са искали жизненоважните припаси като храна и муниции да са възможно най-добре защитени. Центърът на града бе превърнат в склад за припаси и не спираше да се разраства. Което значеше, че ако маглевът се повредеше…
— Всякакви снабдителни конвои ще трябва да дойдат тук — мислех на глас.
— Което все така не ви помага — рекоха Марионетките. — Защото остава проблемът да го изнесете от града, без да ви забележат. Наблюдението е почти тотално.
— Но вие знаете как да го направите — допусна Мораг.
— Не и без да ни забележат.
— Ами нека ви забележат. Ще решат че сме ние. И ще е така, просто с малко местна помощ — добави Мораг.
Марионетките мълчаха. Ние чакахме. И чакахме. Почудих се дали да не си пусна малко Били Холидей на вътрешните системи.
— Искаме да видим пълен план, включително и как ще сведете до минимум впечатлението, че имаме нещо общо. Искаме и невероятно много пари за каквато помощ можем да ви окажем и да ни се размине. Половината — сега.
— Това не ми звучи благоразумно — рекох благоразумно аз.
Солосо застана до мен със старомоден черен кредитен чип в ръка — от онези с екранчетата. Екранчето показваше умопомрачителна сума.
— Това е само половината, нали? — попитах.
Той кимна. Неохотно извадих един от нашите черни кредитни чипове от джоба си. Беше си вътрешна борба, да платя толкова много за толкова малко, особено след като бях мизерствал през по-голямата част от живота си. После се сетих, че парите не са мои, а на Шаркрофт, а той беше задник. Добавих бонус.
Мораг вдигна един чип памет.
— Това е истината, разказали сме я, доколкото ни позволяват уменията. Какво се случи на Земята, какво представляваше войната, кои са Ролистън и Кронин и какво са направили, както и какво мислим, че се случва тук и по другите колонии. Прочетете, гледайте. Тук има доказателства, до каквито сме се добрали, но с Демиург ще е трудно да проверите сами. Ако сте готови да повярвате, предайте го нататък.
Марионетките отново помълчаха известно време.
— Ще го разгледаме. Ако повярваме, ще го разпространим чрез хора, които да не могат да проследят до нас. Може би ще го направим, дори да не повярваме. Разбираме колко важно нещо е пропагандата — отвърнаха накрая.
Мораг отвърна, засегната:
— Трудили сме се много, за да не звучи като пропаганда. Опитали сме се да разкажем истината, доколкото сме способни.
Марионетките се скриха обратно в тавана, все едно някой ги издърпа. Завесите се спуснаха. Ама че безцеремонно, помислих си. Солосо се извисяваше над Мораг. Отново, до неотдавна би се стреснала, но не и сега. Просто му подаде чипа.
— Привършихме ли? Нека ви изпроводя до кабела ви — предложи Солосо с цялата вежливост на администратор на тузарски хотел, обаче администратор, който може да ти откъсне крайниците и да изяде главата ти.
Основно правило в армията бе никога да не доброволстваш. Научих го по трудния начин, след като се присъединих към Пети парашутистки, или по-скоро след като бях доброволствал, вместо да изчакам неизбежния набор. Беше само за да се присъединя към същия полк, който все пак не бе запазил живота на майка ми и баща ми по време на тяхната служба. В тийнейджърските години ми се въртяха странни пориви из главата, а някои от тях така и не ме бяха напуснали. И те бяха част от причината да доброволствам за поредната каскада. Исках да видя какво ще стане. Мораг ме изненада, като дойде с мен.
Висях от разтегливо въже на двеста метра над земята, натикан в шахта, преструвайки се на боен инженер, докато се мъчех да си спомня обучението по експлозиви. Опитвах се също да уча Мораг как да ги поставя. Нямах представа какви са ни взаимоотношенията в момента, тъй че, разбира се, избрах точно този момент да говорим за, смехотворно казано, връзката ни. Реших, че състоянието й е добро, щом не стреля по мен — толкова малко разбирах от тези неща.