— Няма нужда да внимаваш толкова. Безопасно е, докато не му сложим детонатор — казах й, докато натиквахме пластичен експлозив във възможните слаби места на шахтата.
Уанау имаха сериозен опит с миньорството, но всички бяха заети в момента. Някои от останалите в Уту Па биха помогнали, но не се сетихме да ги помолим. Мораг последва примера ми и вкара заряда в пукнатината със съсредоточено изражение.
— Добре се справи с Марионетките онзи ден — рекох. Тя изсумтя в неясно съгласие. — Както и в колата, в преследването.
Мораг спря и се обърна към мен. Виждах я в зелено през нощния режим на оптиката си.
— Да, надобрявам в убиването на хора — каза.
— Не мисли за това. Мисли как помагаш на Мадж, Езичника, Кат и Мърл да оцелеят. Е, може би без Мърл. А и съм сигурен, че всички онези са били от Черните ескадрони.
— Значи можем да ги убиваме, така ли?
Обмислих го.
— Да. Знаели са точно какво правят, когато са избрали да работят с най-лошите. Не са по-добри от Ролистън и Кронин.
Тя само ме изгледа. Не мисля, че й харесваше видяното.
— Добре тогава — рече предпазливо. — Може би не са те проблемът. Може би просто не искам да съм такъв човек. Да свиквам…
Остави „като теб“ недоизказано.
— Мораг, не е нужно да си тук. Можеше да помогнеш другояче, далеч от фронта.
— Каква е разликата? Дали ще съм пряко отговорна за убийствата или непряко?
Това ме сепна. Отвърнах:
— Де да знам. По-безопасно е, а и разстоянието помага да спиш нощем, струва ми се.
— Каква е разликата морално? — натърти тя, подразнена.
— Какви ги говориш? Виж, и аз не искам да върша нищо от това, но го вършим. Трябва да се абстрахираш от тези неща, докато приключим. За тях се мисли, когато не се крием от Черните ескадрони, надявайки се да не ни изтребят.
— Щеше ми се да имах твоя морален релативизъм.
Не бях сигурен саркастична ли е в момента. Морален релативизъм?
— Трябва да спреш да се навърташ толкова много покрай Езичника. Не съм свикнал с убийствата, не ми харесват…
— Добър си в тях.
Ядосвах се.
— Мораг, убихме едни лошковци. Но няма значение какви са били те, защото ти гарантирам, че преди да приключим, ще сме убили още много хора, които просто са си вършили работата и са попаднали на неправилното място. Хора, с които в други обстоятелства бих пийнал и бих се посмял. Не по-различни от онези в па. Нито пък много по-различни от нас. Ще трябва да ги убиваш, защото ще стрелят по теб. Ако не можеш да се справиш, кажи си сега, защото ще те разкарам на мига, щом се окаже, че си риск с това твое кършене на длани. Разбираш ли?
Не можех да разчета изражението й. За миг ме обзе чувството, че съм на някакъв изпит. После тя се извърна гневно.
— А хрумна ли ти, че ще ми мине, но просто имам нужда да поговоря с някого? — попита ме, макар да не звучеше толкова разстроена, колкото очаквах.
Аз от своя страна бях. Разговорът ни не вървеше добре. Явно вече можехме само да се тормозим взаимно.
— Сериозен съм, Мораг. Трябва да си избиеш тези мисли от главата. Да намериш начин да се справиш, да забравиш, докато не си в безопасност, където да мислиш на спокойствие. Дори разговорите с останалите от групата вредят. Карат ни да се съмняваме.
— Значи се изолираме един от друг? — попита тя безизразно.
Отново трябваше да го обмисля.
— Не смятам така. Няма как да си по-близка с когото и да било, отколкото с тези, редом с които се сражаваш. Може би дори не с любовник, защото как би те разбрал? — Тя не продума и не ме погледна. — Но трябва да знам. Можеш ли да се справиш?
Тя се завъртя на въжето, с лице към мен и с изписано върху него непокорство в зелено.
— Защо просто не кажеш каквото ти е на ума? „Можеш ли да убиваш? Можеш ли да си убиец?“.
Права беше, така трябваше да поставя нещата.
— Е, можеш ли?
— Ти си пълно копеле.
— Не копеле, а ПО — обясних.