— Какво е това? Подофицер? — Кимнах. Тя ме изгледа от упор. — Мога да върша каквото трябва.
И го вярваше. Бях долавял и преди тази решимост.
Но имаше нещо в този наш разговор, което не долавях. Мадж му викаше подтекст. Мораг не се ядосваше и не се разстройваше толкова, колкото очаквах. Може би огрубяваше нещата, но не можех да се отърся от усещането, че разговорът се водеше за мое спокойствие.
Под нас огромният минен асансьор изрева и пое нагоре. Бе конструиран да носи и най-големите миньорски мекове. Откъм платформата му мъждукаха светлините на Апакура: чудовищният Бисмарк се издигаше от мрака към нас.
Поставих последните детонатори по експлозивите и двамата с Мораг се оттласнахме от скалата, придвижвайки се надолу, за да посрещнем асансьора. Толкова близо до Бисмарка се изпълвах със страхопочитание от бронираното му туловище. Колата ни беше паркирана под четирите крака на исполинския мек. Никога вече нямаше да е херметически запечатана, а бронята й бе понесла много премеждия, но някои от кивитата бяха вдъхнали нов живот на здравата малка трошка.
Над нас блесна ярката изкуствена зора, когато излязохме от шахтата и се появихме на една от терасите в стените на Моа. Отново беше дошло време да си поиграем на войници. Подпрях приклада на картечницата си в рамото и поех напред и встрани. Приклекнах край купчина натрошен камък. Мораг правеше нещо подобно от другата страна на мека, приготвила лазерната си карабина. На теория представлявахме преден пост, оглеждахме околността за враждебно настроени елементи. Скоро всички в пещерата щяха да знаят, че сме тук.
Пет свръхзвукови бумтежа разтърсиха земята в бърза последователност. Дори през заглушителите ни звучаха ужасяващо силно. Всеки без подобни подобрения би оглушал на мига. Тътенът се разходи из огромната пещера. Все едно бяхме току до падаща мълния. Само мъртвите в Моа не биха ни чули, макар и в това да се съмнявах.
Не бях свикнал с този тип сражение. То бе брутална демонстрация на огнева мощ. Петте тристамилиметрови ракети с волфрамови ядра бяха проектирани за пробивност. Извисиха се високо през пещерата, близо до мястото, където стената се съединяваше с покрива. Включих увеличението си: скалата се превърна мигновено в прах, когато ракетите я улучиха почти на едно и също място. Надявахме се пробивната им сила да достигне маглев тунела, за който знаехме, че се намира зад дебелия слой скала.
Пламъци озариха горната част на Апакура, когато изстреля и залпа си от дългобойни ракети, пак към същото място. Звукът от полета им беше като шепот в сравнение с ударната вълна на електромагнитните заряди. Едновременно следях близките околности и наблюдавах огнените дири на поредните ракети през пещерата. Тези бяха с обикновени експлозиви — изкъртиха още от скалата и увеличиха предполагаемите щети по тунела на маглева. За жалост нямаше как да разберем дали сме успели.
Поне така си мислех, преди да зърна самия маглев. Изстреля се през дупката, която атаката ни бе отворила, и полетя надолу в нищото. Влакът беше дълъг, но не бе нищо в сравнение с пещерата. Вече търчах към асансьора. Не исках да гледам как се сгромолясва. Чух го, дори от другата страна на долината. Представих си крясъците.
Стигнах до платформата и включих механизма точно когато бойният дрон се показа над терасите. Вдигнах картечницата за стрелба, но Апакура ме изпревари. Трепнах несъзнателно, когато скорострелният релсотрон до мен изтрещя. Дронът се разпадна.
Зърнах и припламващи към нас ракети откъм една от батареите в огромния сталактитен град. Платформата се заспуска в шахтата. Ракетите бяха твърде бавни. При все това ми се прииска да вляза в колата.
Вече бяхме изминали част от пътя надолу, когато ракетите удариха. Светът се обагри в оранжево, а тягата ни събори на земята. Апакура ни скри от основната ударна сила и повечето падащи отломки. Опитвах се да не мисля за влака.
Мораг се изправи със залитане, а от носа й течеше кръв. Усетих и своята на горната си устна. Тя се качи в колата — бяхме оставили двигателя включен. Пътят надолу сякаш нямаше край. Горе вероятно вече имаше някого, някой отряд за бързо реагиране на Черните ескадрони; но засега не ни се случваше нищо ужасно. Може би си го заслужавахме. Опитвах се да не мисля за падащия влак.
След цяла вечност чакане някаква смърт да ни връхлети отгоре стигнахме до дъното. Седях върху капака на колата, а Мораг караше към контролния пулт на експлозивите. Щеше да е много по-лесно с безжични детонатори, но не можехме да рискуваме, затова го правехме постарому. Само се надявах ракетният ответ да не е повредил част от жиците. Все така се мъчех да не мисля за влака.