Апакура излезе от платформата, движейки се повече като паяк, отколкото като кое да е четириного, което бях виждал. Когато стигна до нас, мекът се сниши, за да ни прикрие допълнително. Аз също се сниших зад колата. Чувах летателните двигатели на екзоброни в шахтата — лош момент бяха подбрали. Не мисли за влака. Отворих широко уста, заради налягането от силната експлозия, и задействах експлозивите.
Три нощи бях свързвал жиците. Шахтата и всеки един тунел, свързващ ни с пещерата на Моа, се взривиха. Тягата разклати мека и измести колата назад, а аз се прекатурих. От някогашната шахта се изсипа лавина от отломки. После светлината угасна толкова пълно, че нощният режим не можеше да помогне. Прах се понесе навсякъде. Опипом влязох в колата и Мораг ни изведе от мината, а след нас и Апакура.
Стигнахме до па по заобиколен път, след като проверихме на няколко пъти дали не ни следват. Излязох от колата покрит от глава до пети със скален прах.
Шлюзът на Апакура се отвори и оттам излязоха Майка и Картечар. Изглеждаха потресени от стореното. Едно беше да унищожиш част от инфраструктурата на врага, а съвсем друго — да убиеш някакъв клетник, който просто се е прибирал у дома или е работил на влака. Бях сигурен, че това няма да са последните ужасии, които ще причиним.
След като успях да се почистя, Мораг ме откри и ме отведе по-дълбоко в пещерите. Където можехме да сме сами. Да правим любов, или секс, или просто да се чукаме. Все още желаех Мораг, нуждаех се от нея, дори я обичах, но ми ставаше все по-чужда.
14.
Моа
Въпреки подготовката и чакането никога не си готов, когато нещата започнат. Без вътрешна свръзка, разделени едни от други, можехме само да си превъртаме плана отново и отново през паметта. Къде сме се издънили в подготовката? Какво сме забравили?
Имах чувството, че стърча от километър. Не ми беше мястото в Птичарника и местните го знаеха. Не срещаха погледа ми и ме пренебрегваха, но ми се струва, че знаеха какво значи присъствието ми: беди.
Кат, Мърл и Картечар бяха на покривите от двете страни на главната улица. Мораг и аз бяхме от едната й страна, но отдалечени един от друг, а Майка и Странната ни возеха. Мадж и Езичника бяха отсреща, а техните шофьори бяха Муцуна и Големия Хенри.
Един Граунд ефектс рейдър водеше конвоя на Ескадроните. Възви по спираловидния път и се насочи към моята позиция. Рейдърът беше по-големият, по-добре въоръжен и брониран събрат на бързите щурмови ховъри на Граунд ефектс. Тежковъоръжен колкото военен танк, и се задвижваше и маневрираше с помощта на четири векторни двигателя. Надявах се да не са от полза сред тесните улички на Моа.
Зад рейдъра имаше четири цивилни камиона, преустроени за военни цели с подсилена броня, а върху всяка от кабинките имаше бронирана платформа с монтирано автоматично оръдие. Оръдията се въртяха наляво-надясно, търсеха цели, сплашваха жителите на улицата. Може би в кабинките имаше стрелци, а може би беше Демиург. Може би говореше напрежението преди сражение, но оръдията ми се струваха нетърпеливи. Защо не бях взел наркотици? Дори само за да си поуспокоя нервите. В края на конвоя имаше още един рейдър. Много огнева мощ като за единайсет дула. Четирите бойни дрона над конвоя бяха още едно непланирано усложнение.
Намирах се в един от ъглите, до някакъв навес, наполовина дом и наполовина щанд за техника трета и четвърта ръка. Обитателят ми хвърляше неприязнени погледи. Знаех, че докато наблюдаваме конвоя, улични хлапета, работещи за марионетките, пръскаха охранителните лещи с черна боя.
На Майка се падаше задължението да започне. Бях свикнал да се сражавам само с бронята си, а тя беше свикнала да го прави от многотонен мек, тъй че един Бог знаеше как се чувства. Проверих колко е часът на вътрешния си дисплей, извърнах глава от улицата и дръпнах скиорската маска, която до този момент ми служеше за шапка, над лицето си. Надявах се нервите на Майка да издържат, защото щях да се чувствам много глупаво да надяна скиорска маска, без да свърша нищо незаконно.
Продавачът на техника ме видя и се втренчи в мен с някакво безпомощно негодувание. Разбираше какво ще последва. Бръкнах в торбата си с лявата ръка и стиснах длан около смартрамката вътре. С дясната пък хванах автоматичната си пушка „Бенели“ под едната си мишница. Бронираното яке щеше да свърши работа, но ми липсваше шлиферът. Нямах и място, откъдето да излезе раменният ми лазер, тъй че бях с оръжие по-малко.