Опитах да забия остриетата на кибернетичната си ръка в кръста й. Тя отстъпи назад и я улови за китката и лакътя. Използва собствената ми инерция, за да я отклони нагоре. После премести крак зад моя и пристъпи рязко напред. Политнах назад. Тя скочи на гърдите ми, усука другия си крак около гърлото ми и ме събори. Беше ме възседнала. Смачка трахеята ми. Вече карах на вътрешен кислород. Удари остриетата на дясната ми ръка толкова силно в земята, че ги счупи.
Посегнах с лявата. Тя само се приведе назад и пропуснах. В следващия миг улови предмишницата ми. Изкрещях, когато строши лакътя ми. Черни, подобни на скалпел нокти се подадоха от пръстите на дясната й ръка и се впиха в раната на дясното ми рамо. Пак изкрещях. Размахах към нея кибернетичната си ръка със счупените остриета, докато не прекъсна достатъчно нервни окончания, за да увисне и тя.
Седеше върху ми, все още притиснала врата ми с крак. Остана ми една възможност — да я хвърля като някой бик на старовремско американско родео. Бе твърде близо до главата ми, за да я достигна с крака, а и бях наясно, че няма да свърши работа, само щеше да ме заболи още повече. Знаех кога са ме надвили и кога — не. Сега определено ме бяха надвили. Джоузефин направо ме беше прегазила. А аз дори не я бях улучил. Едно е да те победи някой по-добър от теб, друго е да се чувстваш напълно беззащитен. И все така не ме поглеждаше в очите.
— Едва ли ще ме убиеш, нали? — процедих през кръв, пръст и строшени зъби.
— Съжалявам, Джейкъб. — Прозвуча искрено.
С крайчеца на окото си долових престрелка и успях да обърна глава. Кат, Мораг и Мадж стреляха по някого извън полезрението ми, а на лазерните и автоматичните им пушки отвръщаха гаусови карабини. От време на време избухваше граната. Мораг падна насред градушка от огън. Кървавите пръски ми подсказваха, че бронята й бе пробита. Но още се движеше. Налагаше се да й помогна.
Когато Сивата дама ме беше улучила в рамото с пушката си, а после и с ноктите си, бе разкъсала якето ми. Имаше точно толкова място, колкото да извадя раменния си лазер.
Когато го направих, Джоузефин се изненада толкова, че лицето й почти доби изражение. За миг я фиксирах на мушка и червеният лъч блесна. Тя сграбчи лазера и го измести леко, като наклони глава настрани. Пропуснах. После откачи оръжието от рамото ми.
— Почти успя. Отдавна не се беше случвало — рече замислено.
Още чувах престрелката. Явно приятелите ми бяха твърде заети, за да ме убият, както се бяхме разбрали. Имах достатъчно присъствие на духа, за да активирам унищожението на вътрешната си памет. Виртуалните пламъци изпепелиха данните, не оставиха, надявах се, нищо за неизбежния пробив в системата ми.
Джоузефин ме хвана за косата и ме придърпа нагоре. На стената зад нея бавно се отлепваше екран-постер на Мадж: снимка от превземането на медийния възел на Атлантида. Хилеше се, имаше джойнт в устата и беше вдигнал калашника си. През постера минаваше червен надпис СЪПРОТИВА. Марионетките разпространяваха информацията ни за Кликата, за Черните ескадрони и за случилото се на Земята. Не можех да не се усмихна.
Опитах се да завъртя глава, за да видя Мораг, но Джоузефин не ми позволяваше да мръдна. Усетих, когато плъзна жака в един от куплунгите ми. Прищрака. Отпорът на защитния ми софтуер бе депресиращо кратък. Мрак.
15.
Моа
След мрака: Ад. Бавно свестяване. Усещах болката дори през ступора от обезболяващите, дисплеят ми представляваше алена вълна от предупреждения. Отново в съзнание. Връхлетя ме безнадеждност. Иначе казано, съзнавах, че съм преебан.
Отваряйки очи, все едно дърпах коричките на незараснали рани. Светлината значеше болка — а да се съсредоточа върху обкръжението си, да го осмисля, бе същото. Колъм Леърд може би беше задник, но трябваше да приема работата при него.
Бяха ме привързали към някакъв контурен винилов диван, въпреки че бездруго не можех да си служа с ръцете. Жак във врата ми ме свързваше с някаква медицинска машина. Покриваха ме медгелове.
— Сякаш бързо се възстановява — рече тихо Джоузефин, вгледана в монитора на машината.
Мястото приличаше на обикновена килия — каменни стени без прозорци, дебела метална врата. Стори ми се, че би била дори просторна без присъствието на Мартин Кринг. Дори през болката намерих място за отвращение от този психопатясал „антиметежен специалист“.