Кринг стоеше безучастно до явно недоволния Винсънт Кронин, чийто вид — зализан, с костюм, струващ повече от парите ми за цяла година, и внимателно култивирани белези от корпоративни дуели — изглеждаше напълно не намясто в тази тъмница.
И, разбира се, Ролистън. Винаги в униформа, спретната и чиста. Добре сложен, гладко избръснат, внушителен офицер от глава до пети. По лицето му бе застинала търпелива, почти снизходителна усмивка. Бях виждал черни матови лещи с повече емоция от бледосините му очи. Имах миг на прояснение. Не ме бе страх — чувствах само всепоглъщаща омраза. Едва се сдържах да не я излея в крясъци.
— Не мисля, че трябва да съм тук заради това — каза Кронин на Ролистън с очевидно раздразнение. — По твоята част е.
— Реших, че може да искаш да срещнеш мъжа, който ти причини толкова проблеми. А и притежава информация, която ще е от полза и за двама ни. Нали, Джейкъб? Така или иначе, Джейкъб има важен урок за научаване.
— Не се правя на интересен, да знаете, но или ме изтезавайте, или ме убивайте, защото нямаме какво да си кажем — рекох.
— На едно мнение съм с него — рече Кронин, гледайки ме отвратен.
Да му го начукам на костюмарчето. Друго щеше да е, ако не бях овързан на този диван. С две счупени ръце. Обграден от невъзможно корави копелета.
— Искам да знам защо — каза Ролистън.
Кронин се обърна към него.
— Губим си времето.
— Ако искаш, оттегли се. — Ролистън не откъсваше поглед от мен.
— Какво защо? — попитах.
— Защо сте тук? Защо се борите? Защо искате да сринете всичко, което се опитвахме да съградим? — Втренчих се в него, все едно се беше смахнал безнадеждно. Надявах се да го долови. — Докато страдаш, искам да си спомниш, че просто трябваше да убиеш един извънземен и няколко проститутки, а после да се върнеш към животеца си малко по-богат.
— Откъде да започна? — попитах невярващо. — В смисъл, вие схващате, че не бива да вършите, каквото вършите, нали?
— Измъкни каквото можеш от него. Ще го прекършим и ще тръгнем след останалите — разпореди се Кронин.
В гласа му се долавяше нетърпение, но и друго. Нерви? Страх?
Останалите? Значи някои се бяха измъкнали. Ролистън се смръщи срещу Кронин, очевидно раздразнен от неблагоразумието му. Не че схващах смисъла на ставащото.
— Разбираш, че не си в позиция да ме съдиш, нали? — контрира въпроса ми Ролистън.
Погледнах към изпотрошеното си, овъглено, окървавено тяло.
— Е, сега не, но ми дай няколко дни да се взема в ръце и ще видим.
Перчех се, но не ми идваше отвътре.
Ролистън се засмя, все едно стар боен другар му разказваше виц. Скръцнах със зъби, изтърпях болката, дощяха ми се още обезболяващи. Пръстите му се източиха и проникнаха в плътта ми като червеи, покрити с бръсначи. Изкрещях и се сгърчих. Ролистън изтръгна окървавените си пръсти от мен. Олюляха се и се усукаха, докато възвръщаха бавно предишната си форма. Медицинският монитор пищеше. Дишах учестено. Още усещах пръстите му, шаващи из вътрешностите ми. Овладей се.
— Аааааахаха! — Превърни го в смях. — Да! Така те искам! Повече изтезания, по-малко шибано плямпане!
Фалшивото перчене щеше да ми помогне в това, макар че и страх нямаше, само омраза и примирение.
— Защо? — попита той отново.
— Говорили сме го до смърт! — извиках през пръски кръв и слюнка. — Просто карай нататък!
— Не ми нареждай, Джейкъб.
Заплаха в гласа му. Думите ми не му бяха харесали.
— Откога обичаш толкова сам да се слушаш? Винаги си бил гъз, но поне мислех, че искаш да свършиш работата, каквото и да става. Сега си откачил. Кликата я няма. Приключиха, измряха. Ти си просто счупена машина. Следваш някаква програма на хора, които или вече ги няма, или са на наша страна.
Тикът на лицето му се смени мигновено със спокойна усмивка. Ето още нещо, което не му се бе понравило.
— Всички човеци са биологични машини. Всички са програмирани. Наричаме го порастване. Тъй че ти си просто куп повредени розови чаркове.
— Както щеш се оправдавай. Не е трудно да се сетиш защо съм тук. Хората така правят, когато… неща като теб се опитват да ни принудят да живеем както вие искате.
Бе лъжа. Бях тук заради Мораг и донякъде защото ненавиждах този тип. Искал да властва над човечеството? Прав му път. Защо обаче ми се струваше, че адски му се ще да ми стъжнява живота?