— Значи се гневиш, че най-после виждаш конците? — изненада ме Джоузефин. И май не само мен.
— Колкото до онова на Земята, поставихте ни натясно. Импровизирахме. Оцелявахме. Може ли пак да почнем с изтезанията?
Ролистън сякаш обмисляше внимателно думите ми.
— Така реших и аз. Инстинкти на уплашени животни.
Значи все пак не обмисляше внимателно думите ми. По-скоро ги преиначаваше така, че да му звучат добре.
— Добре, докато си говорим… Какво, дееба, правиш!? Като нищо ще избиете милиони хора. За какво? За някакъв измислен „успех“ в игричките на власт?
Предстоящата смърт и мъчения ми действаха освобождаващо.
— Знаеш ли на какво ми напомняш? — попита Ролистън.
— На човек, уморен от реторични въпроси?
— На неандерталец. Не го мисля като хула…
— Дори не знам какво е „хула“.
— Обида — подсказа ми. — В смисъл, разбирам какво са чувствали неандерталците лице в лице с хомо сапиенс.
Думите му ме озадачиха. Нямах представа накъде бие. Нито пък защо Кронин изглеждаше толкова смутен.
— Имаме възможността да сме силни като вид, да напредваме като един, да се справяме със заплахите и потенциала на експанзията от позицията на силния, да изградим нещо, вместо постоянно да рушим и да се дърляме за останките. Това е повратен момент в еволюцията на човека. Разбираш ли го? Разбираш ли срещу какво се бориш? Какво се опитваш да сринеш?
Опитах се да побера това в главата си.
— Нямам представа за какво говориш. Шибан психопат — добавих.
Наистина действаше освобождаващо.
— Джордж, достатъчно. — Кронин не звучеше никак доволен.
Ролистън се обърна към него.
— Открива ни се възможност да прозрем. Не го ли виждаш? Той е на практика едно малко по-умно животно, нищо повече.
— Какви ги говориш, бе?! — изкрещях му.
Ролистън отново ме погледна — отново изглеждаше ядосан.
— Казах ти, въпросите ще са от нас.
— Или какво, шибаняк? Малко е излишно да ме заплашваш, не мислиш ли?
— Ядосваш ме, Джейкъб.
— Чудничко!
— Знаеш ли защо?
— Какво, да не би и теб да са те връзвали наскоро за стол, за да те питат глупости?!
— Защото по-скоро си приличаме.
— Гениално. Развържи ме, ще те черпя бира!
— И двамата получихме страхотен дар.
— Какъв? — попитах, при все че знаех.
— Защо се лекуваш толкова бързо?
— Благодарение на Тях — рекох тихо.
Той кимна.
— Представи си колко съм разочарован, задето някой е получил този дар толкова незаслужено. Беше добър, макар и непокорен слуга, Джейкъб, но да приемем фактите. Не си нищо повече от скот, който мисли само за собственото си удовлетворение.
Ето какво: дори не се опитваше да ме ядоса. Може би и не усещаше, че ме обижда. Просто описваше нещата, каквито ги виждаше. Дори не би ме разбрал, ако му кажех, че не мисля като него.
— Не просто не си заслужил, но и не би разбрал какво си, камо ли какво се опитваме да направим — обясни той.
Срещнах погледа му и се опитах да не се сепна от студената аналитичност в изражението му. Все едно оглеждаше насекомо.
— Аз съм животно, което ти е причинило много проблеми. Знаеш, че никога няма да се присъединя към теб, нали?
Кронин дори се засмя.
— Не бихме могли да те използваме.
Джоузефин въздъхна, а погледът на Ролистън трепна към нея. После той продължи:
— Липсва ти нужното въображение. Макар че дори и ти си наясно, че в края на краищата ще послужиш за целите ни.
— Никой друг не иска това, което искате вие — рекох.
Ама че красноречиво.
— Защото хората виждат ограничено. Боят се от това, което не разбират, търсят само собствено удовлетворение, като теб. А онези, чиято власт зависи от тях, мислят само как да осигурят илюзията за това удовлетворение. И всички са нещастни. Представи си, ако тази реалност можеше да се промени.
— Губим си времето. Ти си ненормалник. Сериозно, стига толкова. Промивайте ми мозъка, мъчете ме, убивайте ме, но просто карайте нататък.
— Още не.
— Джордж, нека просто вземем каквото ни трябва от него — намеси се Кронин.
Изглеждаше все по-неспокоен.
— Както господин Дъглас отбеляза, той е животно, което ни причини много проблеми. Трябва да получи урок по власт. Да разбере къде му е мястото.