Предадох — ако още бяха живи — Мадж, Езичника, Кат, Мърл и уанау, всички от съпротивата, цялата си шибана планета и всекиго, когото познавах, жив или мъртъв. В това време Мораг плачеше и ме умоляваше да не говоря повече. Отне ми часове да изпея всичко. Ролистън слушаше. Бях вцепенен от отвращение към себе си, когато приключих. Мислех, че съм само черупка и че не мога да чувствам каквото и да било повече. Ролистън ме опроверга.
— Сега разбираш ли?
Кимнах, но нито разбирах, нито ми пукаше. Просто ми се стори по-лесно. Мораг се бе свила на пода, ридаеше. Ролистън ми показа, че мога още да чувствам. Застреля я с два изстрела в главата.
Закрещях. „Не!“, отново и отново. Разкървавих си гърлото. И още крещя.
Оставиха ме сам с изстиващия й труп. Пистолетът беше едрокалибрен, макар и странно тих, заглушен. Черепът й приличаше на счупено яйце. Не можех да отместя поглед от него. Виждах как технологията бе накърнила плътта й. Обзе ме кошмарен подтик да събера главата й.
Не мисля, че нарочно, от садизъм, ме оставиха така. Имали са друга работа. Искали са да продължат с откачения си тоталитарен режим. Накрая дойдоха да я отнесат. Почистиха, все едно целият смисъл на осемнайсетте й години живот бе накрая да оцапа някаква килия.
Останах втренчен в мястото, където бе лежала. Едно петно — до това я бяха свели. Просто се взирах. Надявах се някой да дойде и да ме убие скоро. Или да ме промие, да ме направи някого другиго, нещо друго. Поне щях да съм от победителите. Не можеш да се сражаваш с нещо такова. Нямаше мисъл за мъст. Нямаше кой да мъсти. Имаше само празна черупка, зяпнала петно на пода, и на тази черупка й се щеше някой да я изключи като машината, която бездруго представляваше.
Изумително е колко дълго можеш да не мислиш за нищо, когато алтернативата е да гледаш на запис един-единствен нереално кошмарен миг. Всякакви опити да мисля за нея, каквато беше някога, свършваха с двата тихи изстрела. Възлюбената ми, превърната в пръски плът по стената. Само дето от време на време успявах да се сетя за всичките гадости, които й бях наговорил и причинил, докато бяхме заедно. И отново всичко свършваше с двата изстрела.
Все едно минаха дни. Имах часовник и календар на вътрешния си дисплей, но вече не ги разпознавах. От време на време се унасях в накъсан сън. Сънувах пламъци и долини от черно стъкло, обладани от силуети в черни плащове.
Отне ми известно време да осъзная, че има някого в килията, толкова бе тиха и ненатрапчива.
— Как разбрахте, че сме ние? — попитах. Грачех и хриптях през продраното си гърло. — От предателите ли?
Нямах сили дори да беснея срещу предателите, които и да бяха.
— Не казаха кои сте, но те познах, когато те видях. Познавам движенията ти.
Странно, но Сивата дама вече не ме плашеше. Беше просто природна сила, нещо, на което няма как да устоиш. Просто едно от лошите неща, които ти се случват, когато се опиташ да се опълчиш на такива като Ролистън. Премести се в полезрението ми. Вече ме гледаше. Очите й навярно бяха импланти, но изглеждаха истински. Сиви.
— Как я хванахте? — попитах.
Какво значение имаше, мамка му? Затворих очи, отново си припомних всичко и пак ги отворих: Сивата дама ме наблюдаваше, навела глава на една страна, с въпросителен поглед.
— Дойдох с други двама подсилени членове на Черните ескадрони, и двамата — бивши спецвойници. Те влязоха в контакт с останалите. Един бе убит. Другият бе лошо ранен, но залови госпожица Макграт. Не бях аз, ако това питаш.
По някаква причина това й се струваше важно.
Известно време не продумахме. При други обстоятелства би било неловко.
— Защо го правиш? — попитах отново, по-скоро за да прекъсна тишината. Не че ме интересуваше. — Защо работиш за него?
— Не разбирам — отвърна тя.
— Чукате ли се?
Тя не отвърна, но сякаш нещо премина през лицето й. Все едно я бях уязвил. Биваше ме да уязвявам жени, но това беше Сивата дама.
— Или просто искаш да станеш биотехнологичен бог? — Тя поклати глава. — Тогава защо? Защо причиняваш това на хората?
— Ти също причиняваш ужасни неща на тези, с които не си съгласен.
— Все ми се струва, че те започват първи.
— Ти го предаде — каза тя.
— Защото се опитваше да ме накара да направя нещо ужасно.
Нямах сили дори за гняв.
— Относително е. Зависи от далновидността ти.
— Обичате оправданията, нали? Да се чувствате добре след свършеното.