Выбрать главу

— Да. И ние имаме подобни лечения, но обикновено са достъпни само за богаташите — обясни Езичника. Отново.

— И какво, сега извънземен ли съм? — попитах. Отново.

— Дума да няма — простена Мадж. Беше се проснал на пода, скрит под мек, удобен на вид материал, нещо като мъх, и носеше само чифт боксерки, обсипани със сърчица. Успя да се надигне на колене и лакти и запълзя към израстъка тоалетна.

— Не — намеси се Мораг, също с раздразнение в гласа, също само по бельо, но с тениска.

Седеше върху скала, покрита със същата мъхоподобна субстанция. Краката й неизбежно ме разсеяха. Беше дребна, но премеждията ни я бяха променили физически, бяха оформили мускулите й, бяха — за жалост — променили и лицето й. И въпреки това ме привличаше неудържимо.

Беше си обръснала главата, за да могат да й имплантират интегралния хакерски компютър. Косата й прорастваше, но все още бе много къса, макар да покриваше по-голямата част от импланта. Компютърът бе висококачествен цивилен модел, предоставил й го бе Викария, така че не се натрапваше, за разлика от военния модел в черепа на Езичника.

Липсваха ми очите й. Когато Ролистън и Сивата дама взривиха медийния възел, декомпресията я ослепи. Тя смени очите си с кибернетични. Те й предоставяха възможности като на останалите от нас — увеличение, термографика, нощно виждане, компенсаторни механизми при ярки лъчения и т.н. Новите й очи бяха цивилен модел, изглеждаха като нейните собствени, съдейки по снимки, които Мадж й бе направил, обаче разликата си личеше. Започнеш ли да заменяш парченца от себе си, плащаш цена.

— Още си си ти — увери ме тя.

Беше й болна тема. В края на краищата носеше в невралните си киберприспособления информационния призрак на Посланик и неведнъж я обвиняваха, че извънземният я е превзел. Дори аз го бях сторил в един от честите случаи, когато ме бе избило на простащина.

— Слава Богу! — извика мелодраматично Мадж, преди да рухне с носа напред в израстъка тоалетна.

Всички направихме физиономии, докато повръщаше имитацията на храна, която Те произвеждаха за нас. Опитвах се да не мисля за нея като за некрокаша.

— Изумително е, като се замислиш, че успяхме да спасим цял извънземен вид от асимилация от Кром — замислено говореше Езичника, докато гледаше как Мадж повръща.

— Ще се оправи ли? — попитах Рану.

Мълчаливият бивш гуркха най-добре се покриваше с определението за медик сред групичката ни. Мадж все ми досаждаше, но беше най-старият ми и близък жив приятел. Освен това не ме беше измамил, за да ме принуди да дойдем в Системата на Сириус и да Ги заразим и поробим с вируса Кром. Макар че, ако трябваше да съм честен към Грегър, вината беше повече на Ролистън, отколкото негова.

Рану сви рамене. Беше гол до кръста, набитото му, мощно тяло — потно от почти постоянните физически упражнения. Вероятно затова ме беше победил в Ню Йорк. Не спираше да тренира.

— Абстиненция — рече.

Още носеше на кръста си кукри-то, извития, подобен на мачете боен нож, какъвто всички гуркхи получаваха. Докато се обръщаше и посягаше към един от почистващите израстъци, за да се обтрие, зърнах стилизирана татуировка на Кали на гърба му, от времето, когато е работил под прикритие на Земята.

— От какво? — попитах.

Имах предвид, от кой наркотик беше в абстиненция Мадж? Рану се замисли.

— От всичко, струва ми се. Няма да го убие, защото има подобрения, но никак няма да му е приятно.

Познавайки Мадж, знаех, че и на нас никак няма да ни е приятно. Още ми се пушеше.

— Значи сега съм хибрид, като Грегър?

Мораг отвори уста, но Рану ме изненада и отвърна пръв.

— По-скоро като Ролистън.

— Страхотно — отбелязах мрачно.

Но имаше логика. Чувствах се по-силен, по-бърз и по-здрав от когато и да било. Мамка му, очаквах с нетърпение да се поборичкаме с Рану. Толкова много от плътта ми беше заменена с машини, а сега и целият остатък от мен се оказа чисто нов.

Може би наистина бях умрял. Може би „аз“ бях просто сложно — или недотам — подобие, създадено с Тяхна технология, което усещах като себе си.