Този път се събудих наистина, с писъци. Вече не бях вързан. Вратата на килията беше отворена. Над мен се бе надвесил Рану. Изглеждаше ужасно, изпит, изпосталял. Въпреки изкуствените му очи личеше, че го владее жестока мъка. Нещо ново за него: изглеждаше уплашен.
Беше облечен с бойни панталони, но бос. Имаше мръсна, сивееща тениска и носеше гаусова карабина в ръка и още една на гърба си. В другата си ръка имаше откъсната длан, прикачена към някакво миниатюрно приспособление, което помпаше кръв през мъртвата плът.
— Ти ли ме развърза? — попитах идиотски.
Той поклати глава отрицателно. Тя ли го беше направила?
— Можеш ли да се изправиш? — попита Рану трескаво.
Щом можех да предам мъртвата си възлюбена и да чукам Сивата дама, значи можех и да се изправя. Надигнах се от дивана и почти се строполих. При земна гравитация навярно нямаше да е така. Рану ми помогна.
— Мъртва е — рекох и лицето ми се сгърчи, отново започвах да ридая.
Той се взря в мен.
— Знам.
Знаеше? А за другото? Знаеше ли какво още бях направил? Винаги имах време за самосъжаление. Прегърнах го и се разплаках. Той също ме прегърна, не му пукаше, че съм гол.
— Да тръгваме. Ще трябва да вървиш сам.
Звучеше нервен. Не знам дали някога го бях чувал такъв.
Пуснах го. Можех да стоя изправен, горе-долу. Забелязах, че му липсва връхчето на десния показалец. Разбира се, бяха му премахнали монофиламентната гарота.
— Можеш ли да хванеш оръжие? — попита Рану.
Кимнах.
Не бях омаломощен, а просто вцепенен и отвикнал да съм на крака. Рану ми подаде карабината и свали другата от гърба си. Известно време се гледахме. Страшно се радвах да го видя, но смъртта или промитият мозък може би щяха да са по-добри, ако значеха, че ще забравя.
Себично, ирационално, ненадейно му се ядосах. Къде е бил, когато Ролистън разстреля Мораг? Защо не ме спаси, преди да се опозоря с Джоузефин? После се усетих, че не е имало какво да стори при първото, а второто бе изцяло моя вина, защото бях скапано лайно.
Обърна се и пое към вратата, досущ войник след особено травмираща битка. Движеше се по-бавно, по-неумело отпреди. Последвах го. Затвори вратата на килията и притисна още топлата ръка към биометричната ключалка, за да я заключи.
После играхме на криеница в коридори, оформени преди десетилетия с лазери от огромни сталактити. Той ме отведе в отдушниците, също каменни, към автоматизирана машина за въздушното оборудване. Беше пълна с останките от съществуването му на беглец.
Седна, оборил глава в шепи, и затрепери. С пресекващ глас поиска да застана на пост. Едва тогава видях какво му е струвало да ме спаси.
В ъгъла на помещението имаше труп — набит мъж с мощно телосложение, каквото бях свикнал да свързвам с колонизаторите на Лаланд 2. От черепа му стърчеше отвертка. Една от ръцете му я нямаше, но дрехите му си бяха на място. Да му ги взема се оказа за мен много по-трудно, отколкото би трябвало. Бързо се запъхтях: планетата отново ме притискаше. Мразех това място.
— Трябваше да те извадя оттам — рече той, навярно като обяснение за трупа.
— От Черните ескадрони ли е?
Рану поклати глава. Косата му на нищо не приличаше.
— Не. Киви, САС-овец, мисля.
Рану, дори в това състояние, бе успял да се справи с войник специалист.
— Горкото копеле — добави той с искрено съжаление.
— Какво стана? — попитах.
Не можех да си представя колко ли зле е било всичко, за да се превърне Рану, когото познавах някога, в тази развалина. Той отново поклати глава.
— Приземих се както трябва, слязох под повърхността. Поставях наблюдателни апарати, разучавах, но нищо не научавах, нищо не постигах. Цялата идея да тръгна преди вас беше да ви дам информация, когато пристигнете.
— Знаел си, че ще дойда, така ли?
Рану се усмихна и кимна, по-спокоен. Едничкото хубаво нещо на състоянието му — бях на практика сигурен, че не е поробен. Изглеждаше твърде зле.
— Знаех, че Мораг ще дойде, значи и ти — обясни.
— Не си се добрал до нищо, защото Демиург контролира цялата електроника, нали? — попитах.
Рану кимна.
— Приоритетът беше Цитаделата и успях да се доближа, но все едно зяпах скулптура от лед. Не ми подсказваше нищо, освен малко по-нови данни за външната им защита. Също така е по-голяма, отколкото мислехме.