— Уголемили са я с конвенционални материали ли?
По-добре беше да го разпитвам на странични теми.
— Не, всичко е от лед.
— Как така? Ако е изрязана от глетчер, как са я уголемили?
Рану сви рамене. Не мисля, че го вълнуваше.
— После дойдох в Моа, за да видя ще открия ли нещо. Може би дори да разработя източници…
— Изпъквал си и са те спипали? — Той отново кимна. — Сигурен съм, че здраво си ги измъчил.
Рану не отвърна. Погледнах го питащо. Нима Сивата дама бе направила и него на пух и прах?
— Изпратиха няколко типове от Черните ескадрони. Като Ролистън са, може би не толкова корави. Бях с пистолетите… — Звучеше засрамен.
— Рану, не се тревожи. Мен ме хвана Джоузефин. Дори не я улучих. Смачка ме.
— Свалих един от тях.
— Повече, отколкото всеки от нас успя.
— Взеха ми кукрито.
За нас това беше просто голям, остър нож. За мен — нож, с който ме беше ранявал, когато бяхме противници. За Рану обаче предметът беше важна част от наследството му, връзка със семейството, рода и миналото му. Беше символ на постиженията на гуркхите — един от най-ефективните, ако не и най-ефективният, полк в британската армия.
— Съжалявам, друже — промълвих, макар случилото се с другаря ми да беше тривиално в сравнение със смъртта на Мораг. Не мисли за Мораг, мисли за Рану.
— Прекърших се.
Гласът му, когато го каза, отчаянието, самоотвращението, срамът бяха едно от най-плашещите неща, които бях чувал. Това беше друг човек. Тези копелета бяха превърнали Рану, непоклатимия, един от най-силните, надеждни и професионални войници, които бях срещал, в този човек коруба. Тревожеше ме, че веднъж преди Рану е бил залавян и не се е прекършил. Работейки под прикритие за лестърската полиция, паднал в ръцете на синдиката Туги. Устоял, а тугите бяха известни като зловещи копелета. Не изтезанията бяха сторили това с Рану, а провалът — защото той така виждаше случилото се. Беше решил, че ни е провалил. Че ни е предал.
— Всички се прекършват — казах му. Макар че в действителност повечето устискваха по-дълго от мен. Аз бях позор за всички, по много причини. — Просто са следили всички точки за срещи. Опитаха ли се да ти промият мозъка?
Рану поклати глава.
— Ролистън беше там. Бесен. Искаше да ме изтезава, да ме пречупи по старомодния начин, психология и болка. Каза ми, че после щял да завладее душата ми.
Имаше логика. Това бяха планирали и за мен, а в добавка и да убият Мораг пред очите ми. Не мисли за Мораг.
— Какво стана?
— Избягах.
— Кога?
— Не знам. Преди две-три седмици.
След всичко, което бе понесъл, бе успял да избяга. Обзе ме страхопочитание. Но знаех, че няма да мога да му го споделя, за да се почувства по-добре: твърде високо бе вдигнал летвата пред себе си.
— И през цялото това време си се крил тук?
— Не само тук, навсякъде. Бяха ме погнали здраво през първите няколко дни, често ми се разминаваше на косъм, но сигурно мислят, че или съм избягал, или съм умрял. Стоях тих като мишка.
— А защо не си се измъкнал?
— Не е толкова лесно. Охраната е много плътна, но мисля, че има път навън. Останах, когато видях, че са ви хванали с Мораг, да видя ще мога ли да направя нещо. — Обърна се към мен, сякаш готов да заплаче. — Толкова съжалявам. Бях… Ролистън, Сивата дама… бях уплашен.
— Рану, не си могъл нищо да направиш, нали го знаеш? Щяха да те убият.
Той извърна поглед и поклати глава в знак на пълна безнадеждност. Нямаше думи, с които да му помогна.
— Казваш, че си намерил път навън?
Рану кимна. Аз добавих:
— Искам първо да убия Ролистън, пък дори да умра с него.
Той доби уплашен вид. Изражението изглеждаше съвсем чуждо на лицето му.
— Не е тук. Бях много тих. Лежах върху една решетка. Слушах ги. Много тих.
— Не е в Цитаделата?
— Отидоха на лов за Съпротивата — той, Сивата дама и Кринг. Искали да се справят с тях веднъж завинаги. Ще ги унищожат, а Кронин ще го извърти за пропагандата си.
— Добре, къде ти е изходът?
— Откъде взе парашутите? — попитах.
Бяхме се свили в тесен тунел отдушник, до нещо с вид на тежко бронирана клапа, водеща към външния свят. Мястото на пленничеството ни се оказа близо до върха на сталактита, който Моа представляваше.