— Явно почти всички, живеещи тук, могат да скачат с парашут, както и да се катерят. Било е популярен спорт преди войната, а и им е помагало да оцелеят. После са започнали да скачат за удоволствие. Откраднах тези от едни шкафчета.
Говоренето го разсейваше от други неща. Мен също. Мъчех се да си навлека сбруята в тясното пространство.
— А как ще предотвратим отбранителните им системи да ни свалят? — попитах.
Той спря да приготвя собствения си парашут и ме погледна. Сякаш стигна до някакво решение. Извади от джоба си импровизиран радиопредавател. Аз също спрях, а сърцето ми се сви.
— Няма да свърши работа — рекох. — Демиург ще го обладае.
Рану поклати глава.
— Да, но дотогава сигналът ще е изчезнал.
Обмислих го. Можеше да е прав. При нормални обстоятелства не бих си заложил живота, но в момента не ми пукаше.
— Експлозивите? — попитах.
— Това беше лесната част. Направих ги от почистващите препарати, които откраднах. Приемателите за детонаторите бяха най-трудни. Не биваше да са големи, за да не ги открие никой. Но пък трябваше да са достатъчно големи, за да неутрализират важни компоненти от батареите, с които ще се разминаваме.
Тук нещо не се връзваше. Рану разчистваше късчета камък от ръбовете на клапата. Някой много дълго беше дялкал скалата с подръчни средства. Експлозивите, клапата, саботажът. Обзе ме ужас.
— Рану? — Той се поспря, но не ме погледна. — Откога си тук?
— Казах ти, не съм сигурен. Две-три седмици.
Продължи да разчиства камъните, с които бе прикривал работата си. Не можеше да приеме колко време е бил тук, но сигурно знаеше. Дори аз бях започвал да схващам какво показват календарът и часовникът на вътрешния ми дисплей.
Рану не ми обърна внимание, докато се взирах в него безмълвно. Приключи с разчистването и изрита клапата. Тя не помръдна. Човекът откачи. Разкрещя се, заблъска по нея с крака. Накрая клапата се откърши рязко и видях ултравиолетовата подземна нощ.
Нещо проблесна в червено и изтрещя. Беше толкова неочаквано, че подскочих. Ама че ветеран съм. Беше отбранителен лазер и стреляше по падащата клапа.
Рану вдигна предавателя и натисна копчето. Наблизо се чуха няколко жалки експлозийки. Той хвърли вече заразения с Демиург предавател по-навътре в тунела и се метна в наситения със сяра въздух.
16.
В Градината
Мадж вика на момента, когато се хвърляш във въздуха, „световъртежния момент“: земята е твърде далеч и не стои на едно място. А трябва. Бях твърде слаб, а тунелът — твърде тесен, за да се хвърля правилно. Оставих малко кожа и кърваво петно по външната част на сталактита. Нямаше значение какви иконки се показваха на дисплея ми. Подобно на първото спускане, повърхността си ме искаше много повече, отколкото на Земята и Сириус.
Няколко мига падах свободно, а след това дръпнах шнура. Ненадейно земята спря да ме връхлита. Допълнително уголеменият парашут, каквито използваха на Лаланд, се бе разгърнал докрай. Под мен растяха останки от имения, а огромни клади хвърляха треперливи отблясъци по статуите на зверове. Дали там, накъдето падахме, беше по-добре? Картечар ми беше казал, че Свършека били някакви апокалиптични откачалки-дезертьори.
Рязък лъч от прожектор прониза ултравиолетовата омара. Сигурно подготвяха хеликоптерите, за да ни търсят. По пътя надолу взех решение: стига със самосъжалителните простотии. Трябваше да се погрижа за Рану. Бях му длъжник хилядократно. Трябваше също да стигна до останалите и да видя мога ли да поправя част от щетите, които бях нанесъл. Имах и цел. Не ми пукаше за Земята, колониите или политиката. Майка беше права: какво значение имаше кой командва? Ролистън обаче трябваше да умре по най-ужасен начин. А после сериозно щях да обмисля самоубийството си.
Земята ме хласна здраво. Измъкнах се от сбруята и се откопчих от парашута. Имах още малко стимуланти в запасите. Бяха ми източили обезболяващите, но нищо, болката беше добре дошла. Изтичахме обратно на най-прекия път от там. Обучението по бягство и заблуда на врага — върви натам, накъдето не очакват.
Тичахме през белязаната земя, през закърняла растителност, останки от градини, останали неподдържани от петдесет години, покрай отломки на пещероподобни имения, изсечени от скалата, а карабините ни бяха готови за действие. Чувах хеликоптерите. Просто мисли за работата си и само за нея. Дроновете, контролирани от Демиург, щяха да са най-сериозната заплаха.