— Предпочитаме да не ни посвещавате. Не сме хакери и няма да се присъединяваме към никакви скапани култове.
Рану до мен кимаше и не спираше да оглежда останалите дезертьори.
— Прав си. Не мисля, че сте още готови да се отречете от насилието.
Несъмнено вярно.
— Какво мислиш? — попитах Рану.
— Не ми се нравят вариантите ни — рече той тихо.
— Не гледайте на това като на съдбоносен избор, а просто като на допълнителна възможност. Ако не ви свърши работа, ще можете пак да се биете, да бягате или да се криете — каза ни онзи с жезъла.
И в това имаше логика.
— Разбирам защо те следват — казах му.
— Никой никого не следва. От това се опитваме да се измъкнем. Ние избираме смъртта си, а не някакви господари. Не мисля, че имате много време.
Беше прав. Хеликоптерите минаваха ниско над околностите. Аз и Рану свалихме карабините.
— Няма да ви вземем оръжията, но ако ги носите, ще разберат, че не сте от нас.
— Ще ги държим наблизо. И да си наясно — можем да убиваме и с голи ръце, а ти ще си пръв.
Той кимна.
През вратите заприиждаха още хора, доближиха ни. Приличаше ми на някой старинен визфилм със зомбита. Скупчваха се около нас, накъдето и да погледнех. Започна да става клаустрофобично. За последно така ме бяха обграждали Те. С мъка потисках добре разработения си рефлекс за самоотбрана. Хората просто искаха да ни обинтоват възможно най-бързо. Мъжът с жезъла наблюдаваше.
— Как се казваш? — попитах го, колкото от любопитство, толкова и за да се разсея.
— Тук нямаме имена.
— С номера ли я карате?
— И това би било форма на идентичност. Номерират ни, когато служим в армията. Когато сме роби. Тук сме празни, нищо, никои, призраци, не съществуваме. Отражения.
— А как си привличате вниманието един на друг? „Ей, ти там“?
Мисля, че под бинтовете си той се усмихна.
Новодошлите бяха обикновени войници. „Общуването“ им със Свършека мина горе-долу както минават винаги нещата между цивилни и военни, с малко добавена бруталност, идваща от презрението и завистта към дезертьорите. Виждах го. Бих бил същият като тези, ако нямах много опит като войник, макар че докато стигна до спецчастите, вече бях спрял да съдя хората толкова строго.
Подредиха ни. Събориха ни на колене. Разпитаха ни. Помагаха си с ботуши и приклади. Не правехме нищо. Не казахме нищо. Бяхме твърде много, за да ни разпитат всички, което беше хубаво: нито аз, нито Рану имахме акцента на коя да е националност, служеща на Лаланд 2.
Бинтовете, разбира се, бяха проблем, тъй като подозрителните можеха да съобразят, че бихме ги използвали, за да се скрием. Край кладата над стотина от Свършека вече бяха коленичили, когато войниците започнаха да им махат бинтовете. Няколко от лицата бяха или лошо обгорени, или ужасно обезобразени. Стори ми се, че част от последното са си го причинили сами. Тези хора взимаха на сериозно заличаването на Аз-а. Една жена, чиито бинтове паднаха, взе най-острия камък, който можеше да напипа, и започна да реже лицето си. Наложи се да я усмиряват. Мъжът с жезъла отиде при подофицера на отряда и клекна пред нея. Взе дулото на пушката й и го опря в главата си. Поиска да застрелят всички, за да си свършат работата, но да не махат повече бинтове. Моментът беше труден за жената, обаче войниците спряха.
Претърсиха района, но не откриха дори гаусовите ни карабини, които бяхме скрили близо до себе си. Поразграбиха някои неща — това все пак беше богатата част от града, — и се разкараха.
Хеликоптерът се издигна от имението, а после се обърна към пламъците на кладата. Оттатък нея още виждах рогатата статуя. Сега, малко по-отблизо, различих, че е направена от какво ли не: части от автомобили, електроника, мебели и дори скъпоценности. Имаше само едно общо нещо между всичките тези материали — изглежда някога са били висококачествени. Част от мен се ужаси от прахосничеството. Друга част от мен пък го намери за забавно. Горивото за пламъците изглеждаше също толкова скъпо. Разсмях се.
— Не е вандализъм, а освобождение — рече онзи с жезъла, застанал над нас. — И двамата изглеждате изтерзани. Нямаме много, но ми се струва, че трябва да хапнете.
Сега, когато го спомена, осъзнах колко съм гладен.
Каша от епруветка и лют сос. Едно от най-вкусните неща, които бях ял. Трябваше да ни наблюдават и да ни възпрат навреме, за да не повърнем. Прокарахме го със странна на вкус вода и — след известни уговорки — с някакъв домашен алкохол. Така си представях на вкус ферментирало автомобилно масло. Малката като напръстник чашка ме замая доста.